Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Когато той най-сетне захърка, Марта се надигна на лакът, погледна прозореца — не се ли разсъмва. Там, зад прозореца, се чуваше монотонен, лек, непрекъснат шум, сякаш някъде далеч се пълнеше вана. Тя се отпусна пак на възглавницата и, легнала по гръб, се загледа в тавана, очаквайки появата на първата бледа ивица на разсъмването. Помисли си спи ли Франц, може ли да спи тази нощ.

След малко тя взе внимателно часовника от масата и погледна фосфоресциращите стрелки и цифри — скелет на времето. Още е рано…

В определения час Франц се размърда. Беше му казано да стане точно в седем и половина. Беше точно седем и половина. „До обед всичко ще е свършено“ — помисли си машинално — и не можеше да си представи нито обеда, нито идния ден, — както човек не може да си представи вечността.

Скърцайки със зъби, той навлече студения, неизсъхнал през нощта бански. Джобовете на халата бяха пълни с пясък. Той удари няколко пъти длани, затвори тихо вратата и тръгна по дългите бели коридори. В носовете на дочените обувки също имаше пясък; тъпа мекота.

Марта и Драйер вече седяха на своя балкон, пиеха кафе. Денят беше без слънце, с белезникаво небе, сиво море, вълнички, нерадостен лек вятър. Марта наля на Франц кафе. И тя беше по халат над банския. По мъхестата синева на халата се виеха оранжеви шарки. Тя придържаше със свободната си ръка широкия ръкав, докато подаваше на Франц чашката.

Драйер четеше списъка на курортистите и гласно произнасяше от време на време някое смешно презиме. Носеше синьо сако и сив фланелен панталон. Беше сложил светла, нежна, почти бяла вратовръзка, единствен екземпляр — но Марта каза, че сигурно ще завали и вратовръзката ще се развали, затова той я смени с друга, по-обикновена, по-тъмна. За такива дреболии Марта обикновено имаше право.

Драйер изпи две чашки кафе, изяде кифличка с мед. Марта изпи три чашки и нищо не яде. Франц изпи половин чашка и също нищо не яде. По балкона се разхождаше вятър.

— По-ро-хов-штши-коф — прочете на глас Драйер и се разсмя.

— Ако си свършил, да вървим — каза Марта, загърна се с халата и се помъчи зъбите й да не тракат. — Че току-виж ливнал дъжд.

— Рано е, душице — проточи той и погледна изкосо чинията с кифличките.

— Да вървим — повтори Марта и стана. И Франц стана.

Драйер погледна часовника си.

— Аз все едно ще съм пръв — каза той и вдигна лукаво една вежда. — Вие двамата избързайте напред. Давам ви четвърт час. Не ми се свиди.

— Добре — каза Марта.

— Ще видим кой ще победи — рече Драйер.

— Ще видим — повтори Марта.

— … Вашите весла или моите крачета — допълни Драйер.

— Пусни ме, не мога да изляза! — възкликна тя рязко, блъсна с коляно и продължи да се загръща.

Драйер отмести стола си. Тя мина.

— Освен това Франц го боли корема — каза Драйер.

Без да го гледа, Франц поклати глава. С очила, с пъстрия халат, той някак приличаше на японец.

— Ех ти, японецо — каза Драйер и започна втората кифла.

Стъклената врата се хлопна. Тишина. Както дъвчеше и смучеше изцапания си с мед пръст, той погледна бледото огромно море. От балкона се виждаше част от плажа, неспретнатите, поразкривени кошове. Лодките се наемат някъде встрани — по-вдясно… не се вижда оттук. Беше студено, неинтересно без слънце. Но това не можеше да намали приятното чувство, което изпитваше при мисълта, че жена му се съгласи да си поиграе с него и не се отказа в последната минута заради лошото време, както тайничко се страхуваше.

Той пак погледна часовника си. Вчера и завчера тъкмо по това време му се обадиха от кантората. Днес сигурно пак ще се обадят. Много важно. Не си струва да чака.

Избърса добре устни, изтърси трохите от коленете си и влезе в стаята. Пред огледалото спря, извади сребърната четчица, прокара я надясно и наляво по мустаците. Кожата на носа му се беше обелила. Грозно. Почукване на вратата.

Кантората успя все пак да го хване. Драйер избърза до телефона. Поприказва и пак се разбърза. Току-виж те с лодчицата си доплуват първи до скалата.

На крайбрежната улица още беше доста пусто. Двама-трима енергични плувци като жена му и племенника бързаха към плажа. Но той нямаше желание да се къпе… В никакъв случай… Студено е, облачно, морето е като на люспи. Мимоходом забеляза в далечината лодка. Напрегна зрение и му се стори, че различава халатите на Марта и Франц. Той ускори крачка, като поглеждаше от време на време към беличката, сякаш неподвижна лодка. После сви в пряката, водеща към гората.