Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Драйер се обърна. Рошаво старче с надвиснали вежди стоеше с чайник в ръка в края на коридора. Марта чу изблик на смях, смехът взе да се отдалечава. „Чудесно, чудесно — стенеше Драйер, вече в антрето. — Виж ни, значи, какви сме… направо чудесно…“ Той смигна, ръгна Франц в корема и излезе. Том се понесе презглава надолу по стълбата. Франц се върна, залитайки и с вдървено лице, по коридора, отвори вече олекналата врата. Марта, розова, леко разрошена, стоеше задъхана, без една пантофка, като след сбиване, опряна в гърба на креслото.

Тя прегърна бурно Франц; като сияеше и се смееше почна да го целува по устните, по носа, по стъклата на очилата, сложи го да седне на леглото до нея, даде му, кой знае защо, вода, а когато той най-сетне се олюля вяло, свлече се и отпусна глава на коленете й, тя почна да го гали по косата и тихо, бавно да му обяснява единствената, сияеща разгадка.

Прибра се вкъщи преди мъжа си, а после, като гледаше подигравателно с присвити очи кучето, му се оплака, че се е измокрила на път за пощата и е развалила новите си обувки.

— Ама че история — каза той и присви хитро очи, — ами нашият Франц… представи си само… — Той дълго се смя, поклащайки глава, преди да й разкаже какво беше станало. Представата за неговия длъгнест, доста мрачен племенник, прегръщащ миловидна, примираща продавачка, беше невероятно смешна. Кой знае защо, си спомни Франц по лилави долни гащи, как подскача на един крак — и му стана още по-весело.

Още първия път, когато Франц дойде за вечеря, той почна изтънко да го подиграва. Франц отдавна беше претръпнал и само въртеше насам-натам лице, сякаш получаваше по бузите невидими удари. Марта гледаше втренчено мъжа си.

— Скъпи ми Франц — говореше с проникновен глас Драйер. — Може би сега нямаш желание да напускаш града? Кажи си направо. Нали съм ти приятел, всичко ще разбера и ще простя…

Или се обръщаше към жена си и небрежно разказваше: „Да ти кажа ли, наех детектив. Той трябва да внимава моите продавачи да водят аскетичен живот и най-важното… — Той притискаше изведнъж длан към устата си, като човек, който се е изтървал, поглеждаше изкосо Франц, кашляше и продължаваше с подчертано успокояващ глас: — Пошегувах се, разбира се. Разбираш ме, нали Франц, по-ше-гу-вах се…“

До заминаването оставаха само няколко дни. Марта беше толкова щастлива, толкова спокойна, че вече нищо не можеше да я развълнува. Изтънчените подигравки на Драйер трябваше скоро да свършат — както и всичко останало — неговият поглед, походка, гореща миризма. Само едно — това, че дирекцията на хотела се възползва от ваканционния наплив и поиска за двете стаи огромна, безсрамно висока сума — само това още можеше да я ядоса. Тя съжали, че отстраняването на Драйер ще излезе толкова скъпо — особено сега, когато трябваше да пестят всеки грош: той току-виж успее за тези няколко дни да съсипе цялото си състояние. Тя имаше известни основания да се опасява. Огромната сграда, която Драйер бе купил, за да премести там магазина, изведнъж му се виждаше неподходяща — налагаше се много неща да се преустроят, да се усъвършенстват — и вече му се отщя да разширява магазина; и така си е добре, само излишни грижи. Неизгодно купената сграда стърчеше в представата на Драйер като нещо едро, засрамено и съвсем излишно. Някои от акциите му нервничеха. Банкерската кантора, която му принадлежеше, втора година работеше доста добре, но той вече й нямаше доверие. Марта не можеше да измъкне от него подробности, но усещаше, че нещо не е наред, но в същото време някак странно я доволстваше, че тъкмо сега, когато му предстоеше да изчезне, Драйер сякаш беше загубил онова живо въображение на търговец, онази дръзка предприемчивост, благодарение на които беше забогатял.

Тя не знаеше, че в тези дни Драйер се е захванал полека-лека с нещо твърде любопитно — изкуствените манекени. Изобретението можеше да се продаде за добри пари — стига да се очарова купувачът. Скоро трябваше да пристигне някакъв американец. „Да ги продам — и баста — мислеше си Драйер. — Добре ще е да продам и целия магазин…“

Той тайничко си признаваше, че е случаен търговец, а не истински, че в търговията търси все същото — онова летящо, примамливо, пъстроцветно нещо, което би могъл да намери във всеки отрасъл на живота. Често си представяше живот, изпълнен с приключения и пътешествия, яхта, сгъваема палатка, корков шлем, Китай, Египет, експрес, гълтащ хиляди километри, без да спира, вила на Ривиерата за Марта, а за него музеи, развалини, приятелство с известни пътешественици, лов в тропическия гъсталак. Какво е видял досега? Толкова малко — Лондон, Норвегия, няколко средноевропейски курорта… Има толкова книги, които той не може даже да си представи. Покойният му баща, скромен шивач, също се размечтаваше — но баща му беше беден. Странно е, че ето на, има пари, а мечтата си остава мечта. Понякога Драйер си мислеше, че ако възприема с такова вълнение всяка дреболия в живота, който живее сега, какво ли щеше да е там, сред сиянието на преувеличеното слънце, сред баснословната природа?… Ето дори това обичайно лятно заминаване леко го вълнува, въпреки че вече е бил на този пъстричък плаж.