Владимир Набоков - Поп, дама, вале

— Неочаквана случайност — възкликна Драйер, хванал племенника за едно от копчетата. — Тъй, тъй… Виж ти какво било. Случайност. Ти какво правиш тук? Пиянстваш?

Франц вяло се ухили. Тръгнаха един до друг. Локвите сияеха дълбоко.

Почти никога не им се беше случвало да са само двамата, да разговарят на четири очи. Сега Драйер почувства, че просто нямат за какво да говорят. Беше странно чувство. Той се опита да си го изясни. Да, наистина — виждаше винаги Франц в дома си, на вечеря, в присъствието на Марта, — и Франц подхождаше най-естествено към обичайната обстановка, заемаше отдавна отреденото му място — а Драйер разговаряше с него само шеговито-небрежно, — без да мисли какво говори, приемайки Франц сякаш на вяра сред другите близки предмети и хора. Драйер познаваше много добре скритата си свенливост, неумението си да говори с хората откровено, просто и сериозно. Сега едновременно го плашеше и разсмиваше мълчанието, което настъпи между него и Франц. Изобщо нямаше представа как да прекъсне това мълчание. Той се изкашля и погледна изкосо Франц. Франц вървеше и гледаше в краката си. Трябва да беше пийнал.

— Живея тук наблизо — рече Франц и направи неопределено движение с ръка. Драйер го гледаше. „Да гледа — мислеше си Франц. — В живота всичко е безсмислено, и тази разходка също е безсмислена. И все пак по-добре е да се говори нещо, — все едно какво…“.

— Тъй, тъй — каза Драйер. — Ами тъкмо ще ми покажеш своята обител. Много интересно.

Франц кимна. Мълчание. След малко той посочи с ръка вдясно и двамата неволно ускориха крачка, за да стигнат до завоя, да направят поне едно не съвсем безцелно движение — да свият вдясно. Том също мълчеше. Той не обичаше твърде Франц.

„И все пак — усмихна се мислено Драйер, — що за глупост! Трябва да му разкажа нещо.“

Помисли си дали да не му разкаже за електрическите манекени; темата беше наистина занимателна. Изобретателят го беше молил цяла седмица да не идва в работилницата — искал да го изненада, — а наскоро със скромна гордост го извика. Скулпторът, който приличаше на учен, и художникът, който приличаше на професор, също изглеждаха много доволни от себе си. И нищо чудно. Изобретателят дръпна шнура и разтвори черната завеса; от страничната врата вляво излезе блед мъж в смокинг и мина с онази особено мека бавност, с която се отличава походката на лунатиците или движението на хора на забавена кинолента, и изчезна през страничната врата вдясно. След него минаха: бронзов юноша в бяло с ракета в ръка и представителен господин в прекрасно ушит сив костюм и с чанта под мишница. Едва-що последният успя да изчезне през вратата вдясно и отляво отново излезе бледият мъж в смокинг, после пак — тенисистът, деловият човек с чантата, и пак смокингът и тъй нататък, без край. Ах, как чудесно се движеха!… Толкова бавно и все пак свободно, гъвкаво и все пак леко стилизирано… лицата бяха изработени великолепно — меки, с жива игра на багри по бузите. После изобретателят направи нещо и фигурите почнаха да минават другояче — една срещу друга, като всеки втори път мъжът в смокинг спираше на средата, правеше внимателно движение с крака, сякаш показваше танцова стъпка, а после окръгляше бавно ръка, сякаш водеше невидима дама, обръщаше се и бавно излизаше.

Но как да разкаже на Франц за това? Ако ще е на смях — няма да е интересно, ако ще е сериозно, май няма да повярва, честичко го е мамил с такива приказки. Изведнъж му хрумна спасителна мисъл: нали Франц още не знае, че ще го водят на море, трябва да го зарадва. В същия миг се сети за края на вица, играта на думи, която просто не можа да си спомни снощи. Все пак разказа му най-напред за морето, запазвайки вица за накрая. Франц измърмори, че е много благодарен. Драйер му обясни какво да си купи за пътуването. Франц пак благодари. Беше му, общо взето, все едно да отиде или да не отиде. Всичко е безсмислено, страшно и тъмно. Приближаваха къщата. Драйер реши, че ще разкаже вица вече в стаята на Франц. Гибелна отсрочка: не го разказа никога. Приближаваха се все повече към къщата. „Ето“ — каза Франц и посочи с пръст един от горните прозорци. „Да влезем, да влезем“ — рече Драйер и пусна Том да мине пред него. Заизкачваха се по стълбата, където килимът, като растителност в планината, изчезваше на известна височина. Качваха се дълго. През това време Марта успя да замрежи последната дупка на един от белите чорапи на Франц. Тя седеше на вехтата кушетка и се беше навела, издула устни, над закърпеното. Чакаше Франц от поне четвърт час. Хазяинът каза, че той веднага ще се върне, въпреки че старчето даже не знаеше вкъщи ли си е Франц, или го няма. Марта стана, за да сложи чорапите в чекмеджето. Вече беше обула червените пантофки, които навремето й беше подарил Франц. Изведнъж се вслуша, затаила дъх. „Дойде си“ — помисли си тя и блажено въздъхна. В коридора по линолеума изведнъж притичаха ситни, не човешки стъпчици и се превърнаха в отривист лай. „По-тихо, Том — изрече познат, весел глас, — не си си у дома.“ — „Направо — и втората врата вдясно“ — прозвуча гласът на Франц. Марта се втурна към вратата, за да завърти ключа в ключалката. Ключът беше от другата страна. „Тук ли?“ — попита Драйер с оглушително близък глас. Тогава тя подпря с цяло тяло вратата и хвана дръжката в ръка. Дръжката трудно се раздвижи. Тя се притисна по-силно. Вратата трепна. Отдолу Том пръхтеше в процепа. Вратата пак трепна. Марта се подхлъзна и едната й пета излезе от червената пантофка. Тя отново подпря. „Какво става? — каза гласът на Драйер. — Вратата ти не се отваря.“ Дръжката се вдигна. После пак, макар и трудно, се отпусна, въпреки усилията на Марта. Изглежда, Франц се мъчеше да отвори. Том изведнъж радостно залая. „Глупак“ — помисли студено Марта и пак се заплъзга. Червената пантофка се смъкна от крака и отскочи. Вратата се отвори на един-два сантиметра. Тя налегна с рамо, натисна. Франц мърмореше: „Нищо не разбирам… Да не би хазяинът ми да се шегува…“ Том пръхтеше и лаеше. Драйер се подсмиваше и съветваше да извикат полиция. Марта усети, че няма да издържи по-дълго вратата. Изведнъж — мълчание и тънък, дрезгав гласец: „Там, струва ми се — е вашата приятелка…“