Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Навън беше слънчево, духаше пищен вятър, подметките на минувачите оставяха на асфалта сребърни следи. Прекрасен, лазурен и уханен е градът в горещо лято. Не е зле и в гората или на море. Облаците са сияещи, отпускарски. Работници мързеливо оправят тротоара… Хубаво е! И изведнъж му се стори забавно да търси върху лицата на тези работници, на тези минувачи чертите, които току-що беше видял на безброй снимки. И колко чудно: във всеки срещнат той откриваше престъпник, бивш, настоящ или бъдещ — и скоро така се увлече от тази игра, че почна да измисля за всекиго отделно престъпление. Той дълго наблюдава един попрегърбен човек с подозрителен куфар и най-сетне се приближи към него, извади цигара и помоли за огънче. Човекът изтърси пепелта, даде му да запали. Драйер забеляза, че тази ръка трепери и съжали, че ето на, не може да отгърне лекичко ревера на сакото и да покаже значка на полицай. Лице след лице се плъзгаха покрай него, мяркаха се лъжливи очи и във всеки поглед имаше възможност за убийство. Той вървеше така, въртеше бастуна като пропелер, безкрайно се развличаше, усмихваше се неволно на чужди хора и с удоволствие отбелязваше мимолетното им смущение. Но после играта му омръзна, усети глад и ускори крачка. Докато отиваше към вратичката, забеляза в градината жена си и племенника. Те седяха неподвижно край масата под платнения чадър и го гледаха как се приближава. А той изпита приятно облекчение, като видя най-сетне две съвсем човешки, съвсем познати лица.

— Много ви моля, госпожо — каза Вили Грюн, — недейте! Вие вече два пъти погледнахте скришом часовника, а после мъжа си… Наистина — не е късно…

— … Вземете още горски ягоди — рече госпожа Грюн, нежна, с тънки вежди, както се казва — „стилна“, — и продълговатите й обеци проблеснаха.

— Ще се наложи да поостанем, душице — обърна се Драйер към жена си: — Още не мога да си спомня.

— Вярвам — каза Вили, който сумтеше и се беше разплул в креслото, — вярвам, че вица си го бива. Но, изглежда, е невъзможно да си го спомни човек.

— … Или ликьор? — предложи госпожа Грюн.

Драйер се удари с юмрук по челото: „Началото е тук, средната част също, но краят, краят!…“

— Зарежете — каза Вили, — защото на жена ви ще й стане още по-скучно. Тя е сурова. Аз се страхувам от нея.

— … Утре по това време ще сме вече на път за Париж — плавно набра скорост госпожа Грюн, но мъжът й я прекъсна:

— Тя ме води в Париж! Не град, а шампанско — но от него винаги получавам киселини. Въпреки това отивам. Ах, да — още не сте благоволили да ми отговорите, къде се каните да идете това лято? Да ви кажа ли, имало е такъв случай: някакъв човек си припомнял виц — и изведнъж се пръснал.

— Не ме е яд, че не мога да си спомня — проточи жалостиво Драйер, — яд ме е, че ще си го спомня веднага щом се разделим… Ние още не сме решили. Нали още не сме решили, мила? Изобщо не сме го обсъждали. Там имаше някаква скрита дяволия в края — ужасно забавна…

— Казвам ви, зарежете — пуфтеше Вили. — Че как така още не сте решили? Вече е краят на юни. Време е.

— Мисля — изрече Драйер и погледна въпросително жена си, — че ще идем на море.

— Вода — кимна Вили. — Вода. Чудесно. То и аз с удоволствие… А се мъкна в Париж. Плувате ли?

— Ами… — проточи мрачно Драйер, — учих и не се научих. Ето и със ските е същото — все някак не се получава — липсват ми размах, лекота. Душице, ние нали наистина ще идем на море? Ще вземем и Франц, и Том. Ще се поплискаме, ще почернеем…

И Марта се усмихна. Тя не разбра веднага откъде лъхна толкова ясна, влажна прохлада. Представи си дългия плаж, който вече познаваха, белия вълнолом, кошовете на ивици, хиляда раирани коша… нататък са по-нарядко, още по-нататък изобщо няма, а след десетина версти е само празната белота на пясъка покрай сияещата сивкавосиня вода.

— Ще идем на море — обърна се тя към Вили.

Тя стана необичайно оживена. Устните й бяха полуотворени, две полукръгли трапчинки се появиха на вече топлите бузи. Тя заразказва развълнувано на госпожа Грюн за летните си рокли и как слънчевият загар сега е много на мода… Драйер я гледаше и се радваше. Тя никога не беше сияла така някъде на гости — особено у семейство Грюн.

На път за вкъщи, в таксито, той я целуна.

— Недей — каза тя. — Трябва сериозно да поговорим. Това наистина е хубава идея. Та ти утре им напиши, запази стаи. В същия хотел. Франц можем да вземем, но кучето ще го оставим — само главоболия. Добре ще е да побързаме — може да не останат стаи…