Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Имаше няколко дни, през които тя цялата сякаш се сви, закоравя, като човек, който е усетил, че неволно е грешал, а сега се оттегля в пустинята, за да събере сили, да се очисти, да си заякчи душата — и да се върне отново към започнатото, но вече да не греши както досега. Тя разбра, че спасението й е в простота, строгост, обичайност; търсеният начин трябва да е съвсем естествен и чист. Посредниците са замолени да не се тревожат. Отровата е сводница, пистолетът е търговски посредник. И двамата могат да подведат. Те са върколаци на случайността.

Франц кимаше мълчаливо. Стаята беше пълна със слънце. Той седеше на перваза. Прозорците бяха разтворени и подпрени с парчета дърво. Разкошни бели облаци плуваха изкосо, бързо и мощно, с гърдите напред, през вече тъмната като лете синева. Слънцето облепяше с правилни искри люспите на зеления керемиден покрив отсреща. Някъде гъсто боботеше камион.

Стана му горещо на гърба. Той се плъзна от перваза. Скръстила плътно крака, Марта седеше странишком до масата. Осветеното й от слънцето гладко лице изглеждаше по-широко, защото беше забила юмрук в брадичката. Крайчетата на влажните й устни бяха отпуснати, очите гледаха нагоре. В съзнанието на Франц някакъв съвсем страничен наблюдател отбеляза мимоходом, че сега тя прилича на жаба. Но тя раздвижи глава — всичко стана пак задушно, тъмно и неотразимо.

… — Да го удушим, — измърмори тя. — Ако можехме просто да го удушим… С голи ръце.

Понякога й се струваше, че сърцето й ще се пръсне, неиздържало чувството на омраза, което й внушаваше всяко движение, всеки звук на Драйер. Случваше се, когато той нощем галеше голата й ръка и неуверено се смееше, да й се доще до гадене, до припадък да се вкопчи във врата му и да стиска, да стиска с все сила. Тя разбираше колко й е трудно да мисли логично, да гради прости и плавни планове, когато всичко в нея крещи и бушува. Но нещо трябваше да се направи, — пред нея Драйер се разрастваше чудовищно, като пожар. Но се оказа, че да гасиш човешки живот като пожар е опасно и трудно. А след като съвсем наскоро реши, че трябва да действа просто, да отхвърли измамни играчки като отровата, която експертизата ще открие, като револвера, годен само да запали пура, тя скоро се засуети още повече, подобно на човек, видял, че гори перде, още малко и ще се запали цялата стая, ще пламне леглото — и стълбата вече е цялата в дим, стъпалата изчезват и тя няма да може да се измъкне…

Едър, почернял от тениса, с яркожълта пижама, с голи гърди, на които се къдреха гъсти златисти косми, лъхащ на топлина и здраве, издаващ онези разнообразни крякащи, боботещи звуци, които издава мъжът, ако е станал от леглото по-рано от обикновено — Драйер изпълваше цялата спалня, цялата къща, целия свят.

От тържествуващото му присъствие тя все по-често се спасяваше при Франц, идваше дори в часове, когато той още беше на работа, и докато кърпеше, събрала сурово вежди, някой чорап, тя го чакаше да си дойде с уверена и законна нежност. Вече не можеше да живее повече от ден без неговите покорни устни и късогледи докосвания. Онзи миг в срещите им, когато нежна мълния потреперваше изведнъж в най-дълбоката дълбина на нейното същество, беше станал безусловна необходимост. Когато тя, все още в плен на отдалечаващите се пламъци, омекнала, въздишаща, отваряше очи, беше й странно, че Драйер е още жив. Само след малко тя се опитваше да прелъсти отново сънения Франц, а когато го постигаше, пак си въобразяваше, че с приближаването на блаженството Драйер загива и всеки бърз удар го ранява още по-дълбоко и той най-сетне отслабва, пада, разтваря се в ослепителния блясък на нейното щастие.

Но той оживяваше, сякаш нищо не било, минаваше шумно през всички стаи и, весел, гладен, седеше на вечеря срещу нея, нагъваше, пробождаше с вилицата пласт шунка и дъвчеше, въртейки жълти мустаци.

— Хайде, помогни ми, Франц, помогни ми — мърмореше тя понякога и хващаше ръцете му, плъзгаше пръсти по гърдите му, разтърсваше го за раменете.

Очите му зад стъклата на очилата бяха съвсем покорни. Но той не можеше нищо да измисли. Неговото въображение й беше подвластно, беше готово да работи за нея, но тласъка трябваше да даде тя. През тези последни месеци той външно много се промени, отслабна, пребледня; душата му пресипна; някаква слабост се долавяше във всичките му движения — сякаш той съществуваше само защото е прието да се съществува, но го прави без желание и би се радвал да се върне всеки миг в сънено вцепенение. Денят му преминаваше машинално. Сутрешният тласък на будилника беше като монета, падаща в автомат. Той ставаше, вяло се измиваше; отиваше до станцията на подземната железница; качваше се във вагон за непушачи; четеше все същото рекламно стихче на стената, с ритъма на този груб хорей стигаше до необходимата спирка; качваше се по каменните стъпала; присвиваше очи от слънцето, от пъстротата на теменужките на огромната леха; пресичаше улицата; в магазина вършеше всичко, което трябваше да върши продавач. Когато се връщаше по същия път вкъщи, обикновено сварваше Марта и пак правеше всичко, което се изискваше от него. Половин час след като тя си беше отишла, четеше вестник — защото е прието да се четат вестници. После отиваше у Драйер да вечеря. По време на вечерята понякога разказваше какво е прочел във вестника, повтаряше някои изречения дума по дума и странно бъркайки фактите. Към единайсет си тръгваше. Отиваше си пеш все по едни и същи тротоари. След четвърт час вече се събличаше. Светлината гаснеше. Автоматът спираше, за да се задейства отново след осем часа.