Владимир Набоков - Поп, дама, вале

— Трябва да ти обясня… Слушай, Франц… имам съвсем нов план. Според мен толкова естествен…

Тя присви очи, погледна играещите. Драйер току-що беше направил добър удар — умело беше поел до самата мрежа топката от воле и сега погледна изпод вежди жена си, зарадва се, че тя го е видяла.

— Виж какво — зашепна Марта. — Ще се махнем оттук. Аз трябва да ти обясня.

Драйер изпусна топката, поклати глава и се върна на линията си. Марта го повика, каза, че ужасно я боли глава (наистина беше така) и той да не закъснява за обеда. Драйер кимна и продължи играта.

Не намериха наблизо такси. Тръгнаха пеша през парка, после покрай малко езеро. Из пътя тя почна да обяснява.

Основното беше просто, невинно: изучаване на английски език. Случваше се нарядко той да я помоли да му продиктува нещо. Тя диктуваше, въпреки че произнасяше по-зле и от него. Той пишеше в тетрадка. После сам сверяваше с текста. Та на такава диктовка ще почива всичко. Трябва да вземат някой Таухниц и в него да намерят подходящо изречение, като: „Не можех да постъпя другояче“ или „Аз умирам, смъртта е единственият изход…“ Останалото е ясно. Някоя вечер, когато и ти си у нас, ще направим диктовка. Аз ще избера и ще продиктувам такова изречение. Но той трябва да пише, разбира се, не в тетрадка, а на чист лист, на хартия за писма. Тетрадката е вече унищожена. Когато той вече го е написал, но още не е вдигнал глава, ти ще се приближиш отдясно съвсем близо, сякаш искаш да погледнеш, ще извадиш и много внимателно…

Още през февруари синебузият изобретател създаде първия образец. Беше само груба скица, манекен, въплъщение на голия принцип, скелет на мечтата. В голямата пуста стая, където студената електрическа светлина преливаше в лилаво, както е в ателиета и лаборатории, стана първото зачатъчно представяне. Изобретателят и Драйер стояха в ъгъла на стаята и гледаха безмълвно. А в средата, на осветения под, дебела фигурка, фут и половина висока, беше плътно увита в кафяво сукно; тъй че се виждаха само късите, сякаш направени от червена гума нозе с детски ботушки с копченца, които вървяха напред-назад с механична, но много естествена походка, като се обръщаха с леко скърцане на всеки десет крачки. Сплел ръце на корема, Драйер се усмихваше изпод вежди и я гледаше с мълчаливо умиление, както сантиментален гост гледа дете, с чиито първи стъпки го гощава гордият, но привидно равнодушен баща. Впрочем личеше, че изобретателят е развълнуван: той леко потропваше с подметка в такт с движенията на фигурката. „Боже мой!“ — изведнъж каза с тънък глас Драйер, сякаш готов да се просълзи. Кафявата фигурка, прилична на дете, на което са нахлузили чувал, пристъпваше наистина много трогателно. Сукното беше само за благоприличие. После изобретателят я разглоби и оголи механизъма: гъвкава система от стави и мускули и три малки, но тежки батерии. Най-забележителното в това изобретение (и то проличаваше даже в първия груб образец) бяха не толкова електрическите ганглии и ритмичното предаване на тока, колкото леката, едва стилизирана, но почти човешка походка на механическия младенец. Тайната на такова движение се криеше в гъвкавостта на веществото, с което изобретателят беше заменил живите мускули, живата плът. Краката на първоначалния младенец изглеждаха живи не защото той ги местеше — та нали автоматичният вървеж не е чудо невиждано, — а защото самият материал, оживен от тока, работеше непрекъснато, огъваше се, напрягаше се или се отпускаше, сякаш там наистина имаше и кожа, и мускули. Той ходеше меко, без тласъци — и това беше чудото, особено високо оценено от Драйер, който се отнесе доста равнодушно към техническата тайна, открита му от изобретателя.

Но младенецът трябваше да порасне. Трябваше да се създаде не само подобие на човешки крака, но и подобие на човешко тяло, с разкършени рамене, с гъвкаво туловище, с изразително лице. Но изобретателят не беше нито художник, нито анатом. Затова Драйер му намери двама помощници — скулптор, чиито творби се отличаваха с особена ефирност, нежност и леко фантастично изящество, и професор по анатомия, написал навремето малко сух, но любопитен труд за самосъзнанието на мускулите. Работилницата скоро взе да изглежда така, сякаш в нея току-що внимателно бяха нарязали дузина-две човешки ръце и крака, а в ъгъла, с независим израз на лицата, се бяха събрали няколко глави, на една от които някой беше смачкал фас. Анатомът и скулпторът помагаха усърдно. Единият беше висок, блед, небрежен, с орлов поглед, дълга, отметната назад коса и голяма адамова ябълка; другият — солиден, побелял, с очила и висока колосана яка. Външността им беше за Драйер извор на непрекъсната наслада, защото този с буйната коса беше професорът, а онзи със строгите очила — скулпторът.