Владимир Набоков - Поп, дама, вале

И тъй, трябваше да намерят малък, сигурен револвер. Но тя изведнъж си представи как Франц — толкова мил, длъгнест, бавен — ще обикаля оръжейните магазини, как продавачите, току-виж, почнат да му задават неприятни въпроси, как ще запомнят очилата му с кокалени рамки и обясняващите движения на тънките, бели ръце, как после — по-късно — ще си го набележи някой лукав следовател… Ако можеше тя да отиде да го купи… Изведнъж някакъв страничен образ заплува, спря се, обърна се, пак заплува като онези предмети, които се движат от само себе си в рекламен филм. Тя разбра защо образът на револвера, който трябваше да купят, е в представата й с толкова определен вид и цвят. От дълбочините на паметта се появи и се засмя лицето на Вили и се наведе, разглеждайки нещо. Тя направи още едно усилие и си спомни: та нали Драйер му показваше револвер. Вили го въртеше в ръце и се смееше. Тя нищо друго не можеше да си спомни, но и това беше достатъчно. Беше поразена и зарадвана, че умът й е запазил толкова грижливо и предвидливо едно мимолетно впечатление.

Беше неделя. Драйер и Том отидоха на разходка. В къщата всички прозорци бяха отворени. В неочаквани кътчета на стаите пламтеше слънце. Ветрецът прелистваше търкалящия се на перваза първоаприлски (вече стар) брой на списание със снимка на намерените ръце на Венера Милоска. Марта внимателно прегледа най-напред чекмеджетата на бюрото. Между сините папки с документи намери няколко пръчици златист восък за печати, електрическо фенерче, три гулдена и един шилинг, тетрадка с английски думи, лула (счупена), която тя много отдавна му беше подарила, старичък албум с пожълтели снимки, кабари, въженца, стъкло от часовниче и друг дребен боклук, който я вбесяваше. Част от него тя с удоволствие изпрати в коша. После рязко издърпа чекмеджетата, заряза зашеметеното бюро и отиде горе, в спалнята. Там прерови двата бели скрина, нощната масичка, шкафа с огледало и намери между другото изгризаната от зъбите на Том корава топка, оказала се, Господ знае как, в чекмеджето, в което бяха наредени една до друга, обувките на мъжа й. Тя хвърли топката през прозореца. После блъсна вратата и изтича пак долу. Мимоходом забеляза в огледалото, че на носа й вече няма пудра, а косата на слепоочията се е разрошила; този ден не й беше добре: бе й неудобно и горещо. След като прегледа още няколко чекмеджета в различни стаи и се разсърди на себе си, че вече почва да търси на нелепи места, реши най-сетне, че револверът е в сейфа, от който тя няма ключ, или в кантората. За всеки случай отново поизмъчи бюрото. То цялото се сви и замря, щом тя се приближи. Чекмеджетата заплющяха като шамари. Прегледано. Прегледано. Прегледано. В едно имаше голяма рижа чанта. Тя злобно я повдигна. Под нея в дълбочината се мярна малък черен револвер. В същото време някъде отзад се чу гласът на мъжа й — тя пусна чантата и бързо затвори чекмеджето.

— Райски ден — каза напевно Драйер. — Същинско лято…

Без да се обръща, тя каза сурово:

— Ти имаше някъде пирамидон. Главата ми се цепи.

— Не знам. Свършил се е — отговори той и почна да си свирка.

Тя чак тогава го погледна: беше седнал тежко на коженото кресло и си бършеше с кърпа челото.

— Знаеш ли какво, душице — каза той. — Имам блестяща идея. Аз затова толкова бързо се прибрах. Виж какво: ще се обадя на Франц и хайде на тенис. Ти какво ще кажеш?

— Вече е късно — възрази тя. — Струва ли си?

— Сега е едва единайсет. Точно единайсет. Жалко е да губим такова хубаво време. Ела и ти с нас. А?

Тя се съгласи само защото знаеше колко непоносимо щеше да е за Франц да отиде само с него. Драйер взе да се движи изведнъж необичайно бързо. Франц, изненадан, се появи с обикновен костюм, само дето беше обул гуменки. Запъхтян от нетърпение и от страх, че в небето ей сега ще набъбне дъждоносен облак, Драйер го накара да се качи бързо с него горе и му даде бял фланелен панталон. С ръце на кръста и навел глава встрани, той гледаше тревожно как Франц се преоблича. А Франц, примрял от ужас и срам, от чувството, че с неволна мимика издава тайната си, тъпчеше на място, пристъпваше, пак тъпчеше на място, ту прибираше, ту протягаше крак и си внушаваше, че всичко е само лош сън. И Драйер взе да тъпче на място. Франц беше по бледолилави наполеонки. Ужасът продължаваше. Имаше един непоносим миг, в който той подскачаше на един крак, обувайки крачол на другия, а в това време Драйер правеше с протегната ръка някакви неясни движения, сякаш искаше да помогне. Не по-малко ужасно беше да закопчава копченцата, да пристяга катарамите… Драйер с облекчение се усмихна: панталонът прилягаше. Той хвана Франц за лакътя, обърна го и тъй, и инак, и силно го плесна с длан по задника. В съзнанието на Франц после дълго време нещо ходеше разкрачено, почти падаше по гръб и прибираше задник. Това усещане продължи и докато седеше в колата. Когато слизаше, Драйер го плесна още веднъж.