Владимир Набоков - Поп, дама, вале

— Вярна ли ти е? Хващам се на бас, че ти изневерява. Ти нали…

Той се разсмя:

— Ах, ти не я познаваш. Нали ти казвам — студена е. Не си представям тя да целуне някого — дори мен — по собствено желание.

— … Та ти си все същият — бъбреше Ерика между думите му. — Сякаш виждам какво правиш с жена си. Обичаш я и не я забелязваш. Целуваш я и не я забелязваш. Ти винаги си бил лекомислен, Курт, и всъщност си мислил само за себе си. О, аз добре те изучих. В любовта ти не беше нито силен, нито много изкусен. И аз, знаеш ли, никога, никога няма да забравя нашата раздяла. Така глупаво да се шегуваш… Да речем, че ти вече не ме обичаше, да речем — беше свободен и можеше да постъпиш както пожелаеш. И все пак…

Той пак се разсмя:

— Да… знам ли. Някак така стана. Вече имах годеница. И тъй нататък. Впрочем аз дълго не те забравях.

— Знаеш ли, Курт, откровено казано, имаше мигове, когато заради теб бях направо нещастна. Изведнъж разбирах, че ти само… се плъзгаш. Не мога да обясня това чувство. Ти слагаш човека на поличка и си мислиш, че той ще седи така вечно, но той пада, а ти дори не забелязваш, мислиш, че още си седи, — изобщо не те е еня…

— Напротив, напротив — прекъсна я той, — аз съм много наблюдателен. Ето, да речем — преди бретонът ти беше светъл, а сега е такъв един, червеникав…

Тя, както някога, го блъсна в рамото с длан.

— Бог да те съди, Курт. Аз отдавна не ти се сърдя. Ела някой ден да пием кафе. Ще си побъбрим, ще си спомним миналото…

— Разбира се, разбира се — каза той, но знаеше много добре, че никога няма да го направи.

Тя му даде визитната си картичка (която той после остави в пепелника на таксито) и на сбогуване дълго му стиска ръката, продължавайки бързо-бързо да говори. Смешната Ерика… Това дребно лице, нежните мигли, птичият нос, дрезгавият забързан говор.

Момченцето на велосипеда също подаде ръка и веднага натисна педалите. Драйер се обърна и, както вървеше, няколко пъти размаха шапка, извини се пред стълба на фенера, пусна го да мине, сложи си шапката и си продължи по пътя. Излишна среща, все пак. Сега вече никога няма да помни Ерика каквато я помнеше преди. Винаги ще я засенчва Ерика номер две, хубаво облечена, с непозната шапка и пъстро палто, с момчето на велосипедчето. И добре ли направи, като отговори, че „не е напълно щастлив“. Защо да е нещастен? Защо трябваше да го казва? Може би цялата прелест на Марта е тъкмо в това, че е толкова студена. Има лек студ. В усещането за щастие има лека хладина. И тя е тъкмо тази хладина. Въплъщение на самата същност на щастието. Съкровена прохлада. Ерика, креватната скокла, разбира се не може да проумее, че такъв студ е най-добрата вярност. Как можа да й отговори така… Пък и всичко това, всичко, което кипи наоколо, смее се, искри всеки ден, всеки миг, — моли да го погледнат, да го обикнат… Светът е като куче — стои, служи, само и само да поиграят с него. Ерика сигурно е забравила всички смешни поговорки, песнички, и Мими с розовата шапка, и плодовото вино, и движението на слънчевото петно на стълбището. Колко хубаво би било да замине за Китай…

Този ден Драйер беше особено весел. В кантората той продиктува на секретаря абсолютно невъзможно писмо до една стара, заслужила фирма. Привечер в странно осветената работилница, където бавно се раждаше чудото, той така потупваше изобретателя по гърба, че човекът се прегъваше одве и правеше по неволя смешни ситни крачки. А на вечеря изпитваше невъзмутимо Франц по щандови умения, задаваше му нелепи въпроси като: „Как би постъпил, ако, да речем, жена ми влезе в моя магазин и открадне пред очите ти восъчния тенисист?“ или: „Какъв номер обувки трябва да дадеш на старица, висока метър и четвърт, ако й продаваш обувки за футбол?“

Франц, който не притежаваше пъргаво чувство за хумор, се пулеше и облизваше. Това така забавляваше Драйер, че той едва овладяваше неми припадъци на смях. Студено разсеяна, Марта си играеше с чаената лъжичка: от време на време докосваше с нея чашата и заглушаваше с пръст звъна.

Този месец двамата с Франц бяха прехвърлили няколко нови начина, — и тя пак говореше за тях с такава сурова простота, че Франц не изпитваше страх, още повече, че в него се извършваше странно изместване: незабелязано за него Драйер се раздвои. Имаше Драйер опасен, отегчителен, който ходеше, говореше, високо се смееше — и имаше друг, който се беше отлепил от първия, съвсем схематичен Драйер, и който трябваше да бъде унищожен. Всичко, което се говореше за начините за премахване, се отнасяше именно до този втори, схематичен обект. С него беше много удобно да се борави. Той беше плосък и неподвижен. Приличаше на онези снимки, изрязани по очертанието на фигурата и подлепени с картон, които любителите на евтини ефекти си слагат на бюрото. Но Франц не осъзнаваше появата на това неживо лице — и тъкмо затова не се замисляше защо са толкова лесни и прости съдбоносните разговори за него. Всъщност излизаше така, че Марта и той говорят за две различни лица: тя — за оглушително шумния, непоносимо живия, който си приглажда мустаците със сребърна четчица, а нощем хърка с тържествуваща звучност, а Франц — за бледния и плоския, който може да се изгори или да се накъса на парчета, или просто да се изхвърли. Това неуловимо раздвоение едва започваше, когато Марта бракува отравянето като посегателство върху живота с негодни средства (за което подробно беше казано в многострадалния речник) и като нещо отживяло, неподходящо за съвременния, толкова „практичен“ в представите й живот, и заговори за огнестрелно оръжие. И сега нейната студена и всъщност нескопосна изобретателност се разгърна доста нашироко. Набирайки инстинктивно новобранци в затънтените кътчета на паметта, тя несъзнателно си спомняше подробности за хитроумни убийства, описани някога във вестниче, в евтина книжка, и извършваше неволно плагиатство, избегнато впрочем навярно единствено от Каин. Марта предложи следното: първо Франц ще купи револвер. След това („Аз знам да стрелям — добави Франц. — Помня, че имах въздушен пистолет; той стреляше съвсем като истински — с такива едни ситни куршумчета…“). Понеже владее донякъде оръжието („И все пак, мили, ще трябва да се поупражняваш, — някъде извън града…“), така нещата стават малко по-лесни. А те са следните: тя ще задържи Драйер до полунощ в гостната („Как ще го направиш?“ — „Франц, не ме прекъсвай, имам начин…“) В полунощ тя ще отиде до прозореца в съседната стая, ще дръпне пердето и ще постои известно време така. Това ще е сигналът. Франц ще е отишъл в това време до градинската ограда и ще я види. Тя ще отвори безшумно прозореца и ще се върне в гостната при Драйер. Тогава Франц прескача веднага в тъмното през вратичката („Лесно е… Там има наистина такива едни железни шипове, но може някак между тях…“), прекосява много бързо градината и влиза през прозореца. Вратата на гостната ще е отворена. Той ще стреля от прага. Ще вземе за заблуда портфейла. И веднага ще изчезне. В това време тя бързо ще се качи в спалнята, ще се съблече и ще си легне. Това е всичко. Франц кимна.