Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Мишка, погълнала нищожна част от грама, пада мъртва, преди да измине и сажен. Тя си го представи като щипка безцветен прах, която може да се пусне незабелязано в чашата чай.

— Би било толкова просто — каза тя на Франц, като се усмихваше с прекрасната си влажна усмивка. — Ще пием някоя вечер заедно чай, и изведнъж…

— Трябва да намерим — отговори той. — Аз ще намеря. Само че представа нямам как. Та нали, ако вляза в аптека… не, наистина не знам…

— Прав си — усмихна се Марта, — има, разбира се, кръчмички, където човек може да се запознае с някоя личност — от онези, които продават кокаин… Не, и това не става. Свинщина е да мечтаем, след като сме в такова положение. А и да успеем да намерим нещо — нали ще направят аутопсия и ще разберат. Аз, кой знае защо, си мислех, че има отрови, които не оставят следи. Просто си умрял. Лекарите предполагат, че е от разрив на сърцето. И край. Бях съвсем сигурна, че има такива отрови. Ужасно глупаво е, че няма. И колко жалко, Франц, че не си медик — можеше да поразпиташ, да пообмислиш…

— Готов съм всичко да направя — каза той малко сподавено, защото в това време си сваляше обувките, а те бяха нови и неприятно му стискаха. — На всичко съм готов. И аз мислех… И аз…

— Много време загубихме нахалост — въздъхна Марта. — Аз, разбира се, не съм учена…

Тя сгъна внимателно на креслото свалената рокля. Носеше плътни плетени гащи, а под лъскавата розова риза — фланела, защото през февруарските дни с пронизващ вятър винаги се страхуваше от бронхит.

— Отровите трябва да се изучават с години — рече тя и отметна покривката на леглото. — Чак тогава можеш да се залавяш за това.

На свой ред той внимателно окачи сваленото сако на дървените рамена на окачалката, след като предварително беше извадил и сложил на масата: писалката, два молива, бележника, ключовете, портмонето с три марки, писмото до майка му, което беше забравил да пусне. После свали от китката си часовника и го сложи на нощното шкафче. Тя винаги си тръгваше точно в осем и четвърт. Оставаха двайсет и пет минути.

— Мили, побързай… — каза през зъби Марта.

— Ох, какъв мазол съм си направил — изохка той, сложи бос крак на ръба на стола и разгледа жълтата подутина на петия пръст. — А уж са моят номер. Да не са ми пораснали случайно краката…

— Франц, хайде ела. После ще го разглеждаш.

Той после наистина огледа подробно мазола. Марта още лежеше със затворени очи, неподвижно и блажено. На пипане мазолът беше като камък. Той го натисна с пръст и поклати глава. Във всички негови движения имаше някаква равнодушна сериозност. Той изду устни и се почеса по темето. После със същата равнодушна съсредоточеност се залови да изучава и другия си крак. Главата му просто не го побираше — как тъй, номерът е точен, но въпреки това обувките се оказваха тесни. Ето ги там в ъгъла, една до друга, жълти, яки. Изгледа ги подозрително. Жалко — толкова са красиви. Той свали бавно очилата, дъхна върху стъклата, отворил уста като риба, и почна с края на чаршафа да ги бърше. После пак така бавно ги сложи.

Марта, без да отваря очи, сладко въздъхна. После бързо се надигна, погледна си часовничето. Да, трябва да се облече, да си тръгне.

— Ти днес непременно ела да вечеряш — каза тя, докато щракаше бързо жартиерите. — Като има гости — пак иди-дойди, — но да седя насаме с него цялата вечер… Просто е невъзможно. След половин час, както винаги. И не слагай тези обувки, щом те стискат. А утре ще отидеш и ще настояваш да ги разтегнат. Разбира се, безплатно. И да ти кажа ли, Франц, трябва да побързаме. Всеки ден е скъп… Ох, толкова скъп…

Той седеше на леглото, прегърнал колене и гледаше, без да мига, към светла точка в гарафата на умивалника; в нея той се видя на Марта — с тази разтворена на гърдите риза, с тези слепи очила — толкова особен, толкова мил… Позата, погледът му бяха неподвижни като при хипноза. Тя си помисли, че само с една дума може да го накара още сега да стане и да я последва, — както си е, само по риза, по стълбата, по улиците… Чувството за щастие набъбна в нея изведнъж до такава степен на яркост, тя така живо си представи целия им ясен, правилен живот след като отстранят Драйер — че се побоя, та макар само с поглед, да наруши неподвижността на Франц, неподвижност на сънуваното от нея щастие; тя бързо наметна палтото, взе си шапката, тихо се засмя и излезе от стаята. В антрето, до жалкото огледало, си сложи грижливо шапката, оправи си слепоочията. Колко хубаво пламтят бузите й…