Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Мълчание.

— Да ти кажа ли, кракът ми се поизмори — прошепна Франц. — Не, чакай, не ставай, само седни иначе. Ето така.

— Щастие мое, щастие мое… — пророни тя. — Милият ми съпруг. Никога не съм мислила, че може да има бракове като нашия…

Той плъзна устни по топлата й шия и каза:

— Късничко е вече… Не е ли време да си лягаме? А?

— Виж какъв си… Доспало му се… Е, добре.

Тя стана и силно се опря на него; после цялата се изпъна, изправи се…

— Да идем горе — каза тя и леко се прозя. — В нашата спалня.

— Може ли? — попита Франц, но не помръдна от мястото си.

— Разбира се. Е, хайде де, ставай. Вече е десет и половина.

— Мен, да ти кажа ли, все пак ме дострашава… от покойника — рече Франц, хапейки устни.

— Ах, той ще се появи чак след седмица. Няма от какво да се страхуваш.

— И все пак… как така… прислугата например…

— Глупости. Спят като заклани. В другото крило на къщата.

— Е, добре — реши се Франц.

Те угасиха лампите в гостната, качиха се бавно по вътрешната стълба, къса и скърцаща; тръгнаха по светлосиния коридор.

— Ама ти защо вървиш на пръсти — високо се разсмя Марта. — Разбери най-сетне, ние сме женени, женени…

Тя му показа празната стая за гимнастика, гардеробната, банята и най-сетне спалнята.

— Покойникът спеше на онзи креват — добави. — Но оттогава са сменили, разбира се, бельото. Ако искаш да се измиеш и изобщо, хайде да идем ей там, в банята.

— Не, аз ще те почакам тук — каза Франц, разглеждайки куклата на нощното шкафче: негър с дълги бедра и фрак. Тя остави вратата открехната. Роклята й вече лежеше на стола. Оттам, през открехнатата врата, се лееше някаква порцеланова светлина и се чуваше бълбукането на вода.

Той изведнъж почувства, че в тази чужда, нетърпимо бяла стая, където всичко му напомня онзи… покойника — му е невъзможно да се съблече. Погледна с отвращение леглото по-близо до прозореца, големите калъпи за обувки под стола — и направо го достраша.

Ослуша се. Стори му се, че освен бълбукането на водата се чува още някакъв звук, някой сякаш тропна врата долу, някъде нещо скърца и пращи. Полудял за миг от страх, той се втурна към вратата на банята; в същото време оттам излезе Марта, розова, разрошена, с оранжев пеньоар.

— Нещо стана — каза той с бърз, плюещ шепот. — Вече не сме сами. Ослушай се…

Марта се навъси и открехна вратата към коридора, постоя така, навела глава.

— Уверявам те… Чух…

— И на мен ми стана неприятно — прошепна Марта. — Знаеш ли, мили, все пак не бива така да безумстваме. Нали вече не ни остава дълго да чакаме. По-добре си иди.

— Но как… та там долу… Как да сляза…

— Няма никой, Франц. Не бива да си толкова нервен. Ето, вземи ключа; утре ще ми го върнеш.

Тя го изпрати до стълбата, като продължаваше да се ослушва и изпитваше и тя неприятно вълнение.

Долу нещо силно и ядосано изтрополи. Франц спря и се хвана за перилата. Но тя облекчено се разсмя.

— Ах, разбирам — каза, — там има такава една врата. Вратата на долната тоалетна. Тя винаги се блъска нощем, ако не я затворят добре.

— Да си призная, аз се поуплаших — издиша Франц.

— Въпреки това, мили, по-добре е да си идеш. Не бива да рискуваме.

Той я прегърна; тя с усмивка му позволи да я целуне по рамото, като отдръпна дантелата на пеньоара и остана да стои на площадката на късата, театрално-синя стълба, докато той, прегърбен, припряно отваряше вратата.

В лицето го шибна силен, чист вятър. Чакълът заскърца приятно под краката. Франц си пое дълбоко въздух; после изруга. Тя беше толкова красива… Оранжева, сияеща… ако той не се плашеше толкова лесно… И го обзе тежка злоба при мисълта, че призрак, покойник, го е изпъдил от къщата, в която по право той, Франц, е истинският стопанин. Като си мърмореше нещо из пътя, както често му се случваше напоследък, той тръгна бързо по тъмния тротоар, а после, без да се оглежда, запресича изкосо улицата, там, където винаги я пресичаше, когато се прибираше вкъщи. Автомобилен клаксон, гъгнив и яростен, го накара да отскочи. Като продължаваше да си мърмори, Франц ускори крачка и сви на ъгъла. В това време таксито удари спирачки, спря неуверено до тротоара. Шофьорът слезе и отвори вратичката. „Кой номер?“ — попита той. „Забравих номера“. Никакъв отговор. „Кой номер?“ — повтори шофьорът, протегна в тъмното ръка и разтърси седналия в колата за рамото. Той не се събуди веднага. Най-сетне отвори очи, надигна се, измъкна се на тротоара. „Пети — отговори той на въпроса на шофьора. — Вие го поотминахте.“