Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Франц не издържа. Той стоеше най-близо до новодошлия и сега с пъргава длан смъкна от лицето му отвратително изпращялата маска. В това време някой надви най-сетне пуфтящия Вили и запали лампите. Насред стаята, с шалче и черни дрипи стоеше Драйер, примираше от смях, олюляваше се и приклякаше, зачервен, разчорлен и сочеше с пръст Марта. А тя бързо съобрази как да обясни сега престорения си ужас, обърна гръб на мъжа си, присви голо рамо и спокойно отиде до заглъхващия грамофон. Драйер се втурна към нея и със смях я целуна по бузата. Франц изведнъж усети пристъп на отдавна назряващо желание да повърне и бързо излезе от залата. Чуваше зад себе си шум, всички примираха от смях, крещяха — навярно се тълпяха около Драйер и го прегръщаха, прегръщаха… Притиснал кърпа към устните си, Франц се втурна в антрето, дръпна силно вратата на тоалетната. Оттам като огромна бомба излетя старата Грюн и изчезна зад ъгъла на стената. „Боже мой, Боже мой“ — повтаряше той, превит одве, а после, дишайки дълбоко, бършейки гнусливо уста, бавно се върна. В гостната спря. Зловещо пламтеше огромната елха. Там, по-далеч, продължаваше давещият се шум от гласове, ревеше грамофонът. Изведнъж той видя Марта.

Тя бързо се приближи към него, като се озърташе. Като в лош сън грееше електрически елхата. Те бяха сами в ярката гостна, а там, зад вратата, се чуваше шум, гърлест смях, някой кукуригаше.

— Свърши се — каза Марта.

Пронизителните й очи бяха едновременно и отпред, и отстрани, и отзад — така се въртеше всичко. Той попита, докосвайки с рамо шумолящата хвойна:

— Какво се е свършило?

— Не издържам повече така — замърмори Марта между пристъпи на лаеща кашлица, — не издържам… И се погледни: бледен си като смъртта…

Шумът зад стената нарастваше, приближаваше се; вече сякаш огромната елха крещеше с всичките си лампички.

— … Като смъртта — повтори Марта и се закашля.

Той пак усети, че му се повдига; шумът от гласовете нахлу, Драйер изтрополи, потен, смеешком, като се спасяваше от Грюн и инженера, той профуча покрай тях, след него другите — всичко крещеше, боботеше, стенеше — и този хищен шум не стихна цяла нощ; той последва на сутринта Франц, обкръжаваше го после и на улицата, и вкъщи, и насън, и пак наяве. Сякаш в мозъка му се бяха отворили тайни шлюзове, шумящият мрак го понесе, завъртя го. И докато той се бореше, все още беше страшно, но когато се реши и се остави на ревящото бълнуване, всичко стана толкова леко, странно, почти сладостно.

И беше празнично пусто по слънчевите улици, беше топло, беше мокро, навсякъде големи локви, пълни със сипаничаво небе. Привечер зад всички прозорци грейнаха елхи — и мина някаква жена с маска на Дядо Коледа, с памучна брада — и раздаваше някакви листовки. Той вървеше и все не можеше да съобрази, вчера ли беше този бал у Драйер или завчера. Но Марта оттогава не беше виждал; значи трябва да е било вчера. Той се ослуша. Да, шумът беше пак тук — но вече равен, разбираем, признат. „Аз не мога повече.“ Да, тя е права. Всичко ще е както тя реши.

Той забърза, бутна нетърпеливо вратичката, втурна се почти на бегом към къщата. На този ден той никога нямаше да дойде тук, ако не беше абсолютно непреодолимото желание да види Марта.

В антрето забеляза риж куфар и чифт великолепни ски. В хола един срещу друг стояха Драйер и Марта. Той се смееше и говореше бързо; тя кимаше мълчаливо.

— А, Франц! — обърна се той и хвана племенника си за едно копче. — Идваш много навреме. Заминавам за две-три седмички.

— Там има ски… — изрече вяло Франц и сам се учуди, че вече не го е страх от Драйер.

— Да, ски. Заминавам за Давос.

Той погледна жена си и се разсмя:

— Не, не идвай при мен. Повесели се тук по празниците. Ето, Франц ще те заведе на театър. Наистина, душице, не се сърди, че не те взимам. Снегът е само за мъжете. Това не можеш да го промениш.

— Ще закъснееш за влака — каза Марта. Той погледна часовника си, кимна и почна забързано да се сбогува. Слугинята дотича да каже, че таксито чака пред вратичката. Всички излязоха в градината. Ръмеше. Марта, без шапка, с палтото от къртичи кожи, вървеше, олюлявайки бедра, събрала ръкави. Доста дълго нагласяха върху покрива на колата дългите ски. Встрани Том ядеше тор. Най-сетне вратата се затръшна. Таксито потегли. Франц вяло отбеляза номера: 22221. Тази неочаквана единица след толкова двойки беше странна. Те бавно тръгнаха обратно към къщата по хрущящата пътека.

— Затопля се — каза Марта. — Днес кашлям вече съвсем леко.