Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Така си мечтаеше Франц, смътно и доста грубо — и не съзнаваше, че мисълта му се движи от тласъка, който й бе дала Марта. Отвън бе дошла и мисълта за женитба. О, беше хубава мисъл. Ако е вече щастие да вижда Марта от време на време, какво огромно блаженство ще е да я има до себе си през цялото денонощие!… Той използва този аритметически похват съвсем наивно — както дете, което обича шоколад, си представя страна, в която се издигат планини от шоколад: разхождаш се и ближеш.

През тези дни той изобщо не забеляза разяждащото, разрушително свойство на приятните мечти за това как Драйер ще опъне петалата. Сляпо и безгрижно почваше да бълнува. Следващите срещи с Марта бяха сякаш пак така естествени и топли както предишните. Но както в тази простичка стая с вехти скромни мебели, със зелеподобни цветя по тапетите, с наивно-тъмен коридор; където хазяин беше старче, което безвъзвратно, макар и незабелязано, беше полудяло — в тях, в тези срещи сега се таеше нещо странно, — отначало ужасяващо и срамно, но вече увлекателно, вече всесилно. Каквото и да казваше Марта, колкото и нежно да се усмихваше, във всяка нейна дума и поглед Франц долавяше притегателен намек. Те бяха като наследници, седнали в полутъмна стая, зад чиито стени всеки миг трябва да предаде Богу дух обречен богаташ; те можеха да говорят за незначителни неща, за наближаващото Рождество, за това, че сега в магазина има страшно много работа — ските и разни вълнени дрехи вървят чудесно — можеха да говорят за всичко, наистина, по-тихо от обикновено, но слухът е напрегнат, блясъкът в очите е вероломен, скритата мисъл не ти дава мира: чакаш, чакаш, всеки миг оттам ще излезе на пръсти и красноречиво ще въздъхна навъсеният доктор — а през открехнатата врата ще се вижда гърбът на свещеника, наведен над бяло, бяло легло.

Безсмислено очакване. Марта отлично знаеше, че него май и зъби никога не са го болели, никога не е имал хрема. Затова толкова се ядоса, когато в навечерието на празниците тя самата настина, сухо и мъчително кашляше, нощем се изпотяваше, а денем бродеше не на себе си, зашеметена от простудата, с натежала глава, с бръмчене в ушите. По Коледа не й олекна. Въпреки това облече вечерта деколтирана, много лека рокля с цвят на пламък, с дълбоко изрязан гръб; замаяна от аспирина, тя се мъчеше с усилия на волята да пропъди болестта и следеше приготовлението на болето, подреждането на масата, румената димяща дейност на готвачката.

В гостната, опряла връх в тавана, цялата оплетена в леко сребро, цялата в електрически, още незапалени лампички, стоеше свежа, пищна елха, равнодушна към шутовската си премяна. Между гостната и антрето, в преходния хол, където беше светло и доста пусто, където сред плетените мебели и парниковата тишина дишаха цъфтящи растения, където зад решетката на изкуствената камина пламтеше мандаринена жарава, Драйер, в очакване на гостите, четеше английска книга. Той мърдаше устни и честичко надничаше в дебеличък речник. Марта мина край него и понеже не знаеше къде да се дене през продължителното затишие преди първия звънец, седна по-надалеч, откъсна леко стъпало от пода и заразглежда и тъй, и инак, ярката си, остра обувка. Цареше невъзможна тишина. Драйер изтърва речника, изпращя с щедрата кола на ризата и го вдигна, без да откъсва поглед от книгата. Тя усещаше в гърдите си задух. Стори й се, че само с кашлица не може да се освободи от него; само едно веднага би разрешило всичко и би я облекчило: ако изведнъж изчезнеше онзи едър жълтомустакат човек в смокинг. Остротата на омразата й стигна изведнъж до такава степен на проницателност, че за миг й се привидя: креслото му е празно. Като дъга проблясна копчето за ръкавела му, той затвори речника и каза, като й се усмихваше изпод вежди: „Господи, колко си настинала; оттук чувам как вътре в теб всичко свири.“

— Махни книгите — каза Марта. — Ей сега ще дойдат гостите. Това е безредие.

— Добре — отговори той на английски и тихо излезе от хола, като се оплакваше мислено от лошото си произношение и оскъдния си запас чужди думи.

Креслото до камината опустя, но това не помогна. Тя с цялото си същество усещаше присъствието му — там, зад вратата, в другата стая, и в тази, и в тази, — къщата се задушаваше от него, дрезгаво тиктакаше часовникът, белите конуси на салфетките върху красиво подредената маса се задъхваха — но как да го изкашля, как да го издиша?… Сега й се струваше, че така е било винаги, че от първия ден на брака го е мразила така безнадеждно, така непоносимо. На нейния прав и ясен път той стоеше сега като плътно препятствие, което трябваше някак да се премахне, за да живее пак спокойно и ясно. Излишния човек, човека с широк, спокоен гръб, който ни пречи да си проправим път до гаровата каса или до тезгяха в колбасарцата, ние мразим много по-тежко и яростно от откровения си враг, от този, който откровено ни е напакостил.