Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Тя изведнъж стана рязко, почувства, че ей сега ще се задуши… Трябваше да направи нещо, да разчисти някак пътя за диханието на живота… И в този миг зазвуча звънецът. Марта се потупа по слепоочията, проверявайки прическата, и бързо отиде — не в антрето, а обратно, към вратата на гостната, за да може оттам да излезе плавно през хола и да посрещне гостите.

С прекъсвания от няколко минути позвъняването се повтори седем пъти. Първи се появиха неизбежните Грюн, после Франц, след това почти едновременно: титулуваният старец; фабрикантът на хартия със съпругата си; две шумни полуголи госпожици; директорът на застрахователно дружество „Фатум“, чипонос, мършав и мълчалив; розовият инженер в три лица, тоест със сестра си и сина си, които ужасно приличаха на него. Всичко това постепенно се стопляше, оживяваше се, слепваше се, докато образува едно слято весело същество, шумящо, пиещо и кръжащо около себе си. И само Марта и Франц все не можеха да се вмъкнат в тази жива, цветна, дишаща гъстота, — и от време на време срещаха погледи, — но и без да се гледат, и той, и тя през цялото време ясно усещаха променливите съчетания на взаимните им местонахождения, пространствените им положения един спрямо друг: той върви с чаша вино, изкосо — тя в другия край нахлупва книжна шапка на плешивия Вили; той е седнал и се е заприказвал с розовата сестра на инженера — тя в това време се е придвижила от Вили към масата със закуските; той е запушил — тя е сложила портокал на чинията си. Така шахматист, който играе блинд-партия, усеща как се местят един спрямо друг неговият кон и чуждата царица. В техните съчетания имаше някакъв смътно закономерен ритъм — и нито за миг чувството за тази хармония не се нарушаваше. Сякаш съществуваше невидима геометрична фигура, а те бяха две движещи се по нея точки и отношението между тези две точки можеше всяка минута да се долови и изчисли — и въпреки че те се движеха уж свободно, бяха строго свързани от невидимите, безпощадни линии на тази фигура.

Паркетът вече беше покрит с пъстър хартиен боклук; някой вече беше счупил чашка и разперваше лепкави пръсти. Дебелият Вили Грюн, вече пиян, със златна шапка, накичен със серпантини, широко разтворил невинни сини очи, разказваше възхитено на титулувания старец за скорошното си пътуване из Русия, въодушевено хвалеше Кремъл, хайвера и комисарите. После Драйер, излъхващ топлина, почервенял, ухилен, с висока шапка на готвач, отиде при тях, отведе Вили встрани и нещо му зашепна, докато розовият инженер продължаваше да разказва на другите гости страшна история за това как в също такава празнична нощ трима господа с маски ограбили цялата компания. В залата до гостната запя грамофонът. Драйер завъртя огромната госпожа Грюн старша, а тя боботеше, дърпаше се и най-сетне рухна на дивана. Франц стоеше до завесата на прозореца, съжаляваше, че още не се е научил да танцува. Той усети, че Марта е някъде съвсем близо — видя бялата й ръка върху нечие черно рамо, после профила й, после голия кадифено бял гръб и нечия чужда ръка, отново профила, отново гърба — и краката й, светли, сякаш голи до коленете, се движеха, движеха се, сякаш (ако гледаш само тях) са краката на жена, която не знае къде да се дене от нетърпение, от очакване, — те стъпваха ту бавно, ту бързо натам и насам, обръщаха се рязко — и пак започваха да пристъпват с непоносимо нетърпение. Тя танцуваше несъзнателно, усещайки само как непрекъснато се променя разстоянието между нея и Франц, застанал до завесата. Забеляза мимоходом, че Драйер, оставил дамата си, пъхна ръка зад завесата — навярно отвори прозореца, защото в залата стана по-хладно. Танцувайки, тя потърси с очи съпруга си, а като не го намери, разбра, че тази внезапна прохлада и лекота се обясняват именно с неговото отсъствие. Плъзна се покрай Франц и го обгърна с толкова познат, изразителен поглед, че той се смути и се усмихна на инженера, чието лице се случи не на място по прищявка на танца. Още и още навиваха грамофона, сред многото чифтове обикновени крака се мяркаха все нейните възхитителни и в главата на Франц, от виното, от кръженето на другите, започваше някаква бална суматоха, сякаш всичките му мисли изведнъж се бяха научили да танцуват.

И изведнъж се случи нещо. Една от госпожиците извика насред танца:

— Ах, вижте, завесата!

Всички погледнаха — и наистина, завесата на прозореца странно помръдна, промени гънки, а на едно място взе бавно да се издува. В същото време някой изключи електричеството и в тъмното всички заахкаха и спряха. Сред мрака странен овал светлина затича из залата, завесата се разтвори и в колебливата светлина мълчаливо се появи човек с маска, в дрипи, с фенер като тръба в протегнатата ръка. Някой пронизително извика. Гласът на инженера каза спокойно в тъмното: „Бас държа, че това е нашият мил домакин.“ И изведнъж, заглушавайки грамофона, който продължаваше да свири в тъмното, се чу силният глас на Марта. Тя изкрещя така, че неколцина отстъпиха към вратата, която с пъхтене и като се смееше с корем, преграждаше Вили. Фигурата с маска захърка, насочи фенерчето си към Марта и тръгна напред. Мнозина наистина се уплашиха, а Марта, продължавайки да вика, студено забеляза, че инженерът, който стоеше до нея, изведнъж плъзна ръка към гърба си, под смокинга, сякаш вадеше нещо. Тогава, разбрала колко много значи нейният вик, тя закрещя още по-силно, непристойно високо и заповтаря: „хайде…“