Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Когато фотографът — свой човек, скиор, щракна и се изправи, Драйер продължи да сияе, придвижи напред лявата ска, но понеже стоеше на незабележим наклон, ската се плъзна по-надалеч, отколкото беше предположил, и като замахна с щеките, той доста тромаво падна по гръб. Известно време не можа да оправи скръстилите се ски и веднъж-дваж ръката му затъна до лакът в снега. Когато най-сетне стана, обезобразен от снега, и внимателно тръгна, лицето му вече беше сериозно. Той мечтаеше да прави стремително християния и телемарк — рязко да завива сред облаци сняг, да лети надолу по склона, — но Бог беше явно против него. Все пак на снимката излезе като истински скиор и дълго й се любува, преди да я пъхне в плика. Но на другия ден след изпращането на снимката, сутринта, застанал по жълта пижама до прозореца, той си каза, че е тук вече близо две седмици, а кара ски все така зле както и миналата зима. Спомни си между другото и изобретателя, който навярно вече се е заловил за работа в уредената за него работилница; спомни си още някои интересни неща, свързани с разширяването на магазина и с продажбата на участък земя, до който, пълзейки на запад, алчно беше стигнал вече градът; спомни си всичко това, погледна сините дири от ските, избраздили снежния склон, — и реши да поеме по-рано обратно; а зад тези мисли имаше още една топла мисъл, която той съзнателно не пускаше на първия ред… Искаше му се да се появи изненадващо вкъщи, за да свари ненадейно душата на Марта, да види — ще се усмихне ли тя на изненадата или ще го посрещне пак така равнодушно и леко навъсено, сякаш е била предупредена за пристигането му.

Франц захвърли малките белезникави късчета и вятърът ги понесе по ливадата.

— Глупчо… — каза спокойно Марта. — Защо го направи? Нали ще ме попита дали съм залепила снимката в албума…

— Аз някой ден и албума ще скъсам — заяви Франц, усещайки как краката му изведнъж се подкосяват от вълнение.

Отдалеч, много радостно, дотича Том: беше му се сторило, че Франц е хвърлил нещо — навярно камъче. Но камъче нямаше никъде.

Една вечер, следвайки все същото мъчително желание да се утвърдят, да се освободят, да влязат в правата си, Марта и Франц решиха — поне тази единствена вечер — да си поживеят с удоволствие, да поживеят така, както ще заживеят после, да направят генерална репетиция за вече близкото щастие.

— Днес ти си тук господарят — каза тя. — Ето я твоята маса, ето го твоето кресло, ето го, ако искаш, вечерния вестник.

Той свали сакото, разходи се из всички стаи, сякаш ги оглеждаше, сякаш се е върнал в топлата си къща от далечно пътешествие.

— Всичко наред ли е? — попита тя. — Доволен ли си?

Той я прегърна през рамо и двамата застанаха един до друг пред огледалото. Тази вечер той беше зле избръснат, вместо жилетка беше сложил простичък червеникав пуловер — и у Марта имаше нещо домашно, тихо, косата й, наскоро измита, не беше гладко вчесана, носеше плетена жилетка, която слагаше само когато беше съвсем сама.

— Изправи се. Иначе излиза, че сме еднакви на ръст.

— То си е така — усмихна се той. — Виж, аз не мога да се изпъна повече.

После той падна в коженото кресло, тя седна на коленете му, а това, че беше доста тежичка, само засилваше уюта.

— Обичам ухото ти — каза той и повдигна с конско движение на устните кичура на слепоочието й.

В съседната стая нежно и звучно почна да бие часовникът. Франц тихо се засмя.

— Не — само си помисли. Ако той влезеше сега…

— Кой? — попита Марта. — Не разбирам за кого говориш?

— Ами той. Ако се върне, без да предупреди. Той умее така тайнствено да отваря врати.

— Ах, говориш за моя покойник… — каза мързеливо Марта, която се люлееше на коленете му. — Не, моят покойник е точен. Винаги ще предупреди…

Мълчание. В тишината отчетливо тиктакаше далечният часовник.

— Покойник… — усмихна се Франц, — … покойник…

— Ти добре ли го помниш? — измърмори Марта и почеса нос в рамото му.

— Приблизително. А ти?

— И аз. Беше толкова отдавна…

Тя изведнъж вдигна глава.

— Франц — изрече тя със сияещи очи, — никой никога няма да разбере!

Вече свикнал, вече съвсем опитомен, той мълчаливо закима.

— Направихме го толкова просто, толкова точно… — продължи Марта и присви очи, сякаш си спомняше. — Нито сянка на подозрение. Нищо. Защото нашата съдба ни пази. Иначе не можеше и да бъде. Ти помниш ли погребението?

Той пак закима.

— Имаше затопляне. Помниш ли? Аз още кашлях, но вече меко…