Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Прозорецът на спалнята светеше. Марта си оправяше за през нощта косата. Изведнъж замря с вдигнати лакти. Чу съвсем ясно силен трясък, сякаш нещо беше паднало. Изхвърча в коридора. Долу, в антрето някой боботещо се смееше — познат смях. А се смееше, защото се завъртя непохватно с чифта дълги ски на рамо, изтърва ги, свали от поличката под огледалото бялата четка, която изхвърча като бумеранг и накрая се спъна в собствения си куфар. После той позна за миг съвършеното щастие. На лицето на Марта грееше покоряваща усмивка. Не забеляза само, че тя гледа не него, а някак през главата му, и се усмихваше не на него, а на добрата, умна съдба, която така просто и честно беше предотвратила ужасно нелепа катастрофа.

— Провървя ни… Съдбата по чудо ни спаси — разказваше тя после на Франц. — Но това ни е за урок… Сам виждаш: невъзможно е да протакаме още. Веднъж ще ни се размине, два пъти ще ни се размине, а после — край. И какво ще стане тогава? Да предположим, че той ми даде развод. А после? Аз съм точно толкова бедна, колкото си и ти, родителите ми са разорени и живеят, клетите, при сестра ми в Хамбург — никой няма да помогне нито на теб, нито на мен. И нима онези две-три хиляди, които бих могла, в края на краищата да получа, биха помогнали с нещо? Не — искаме всичко…

Франц сви рамене:

— Защо ми го казваш? Вече достатъчно го обсъждахме. Много добре знам, че има само един начин.

Тогава тя разбра, като видя какъв хлъзгав, мътен блясък свети в зеленикавите му очи — разбра, че вече е постигнала своето, че той е съвсем подготвен, напълно е узрял и сега могат да се заловят за работа. И наистина: собствена воля Франц вече нямаше, но той пречупваше нейната воля по свой начин. Лесната изпълнимост на нейния замисъл стана за него очевидна благодарение на много проста игра на чувствата. Те вече бяха отстранили веднъж Драйер. Имаше покойник; налице бяха даже всички външни признаци за смърт; гаденето от смъртта, погребението, опустелите стаи, споменът за мъртвия. Всичко беше вече репетирано на голата сцена, пред тъмната и празна зала. След това, с потресаваща неочакваност, трупът се върна отнякъде, взе да ходи, да говори, съвсем като жив. Но какво от това? Беше лесно и не беше страшно да се сложи край на такъв мним живот, от трупа да се направи отново труп. И този път окончателно.

Мисълта за умъртвяване стана за тях нещо ежедневно. В тази мисъл вече нямаше напрежение и срам, както нямаше в нея и хазартен ужас, и всичко онова, което вълнува, макар и да не го засяга пряко, добрия баща на семейство, когато чете хрониката в истерично вестниче.

Думите „куршум“ и „отрова“ зазвучаха толкова просто колкото „хапче“ или „ябълков мус“. Начините за умъртвяване можеха да се преценяват също така спокойно както рецептите в готварска книга. И, може би, тъкмо поради вродената у жената домакинска склонност към готвене и естественото за нея познаване на подправките и билките, полезни и вредни — Марта помисли най-напред за отрови.

От енциклопедичния речник те научиха за отровите на Локуста и Борджиите. Някакъв отровен пръстен близо две седмици измъчва въображението на Франц. Нощем сънуваше коварно ръкостискане. Мяташе се в просъница встрани и замираше, приповдигнат на напрегната ръка; под него, по чаршафа, току-що се беше отърколил бодлив пръстен и той се боеше да не легне случайно на него. Но денем, в спокойната светлина на Марта, всичко беше пак толкова просто. Тофана продаваше своята водичка в шишенца с невинен лик на светец. Като след благодушно смръкване кихаше жертвата на министър Лестер. Марта затваряше нетърпеливо речника и търсеше в друг том. Оказваше се, че римското право е виждало в отровителството съчетание на убийство и предателство. „Умници…“ — надсмиваше се Марта и обръщаше рязко страницата. Но не успяваше да стигне до същината на нещата. Ироничното „виж“ я отпращаше към някакви алкалоиди. Франц дишаше, надничайки над нейното рамо. Докато си проправяха път през телените заграждения на формулите, те дълго четоха за приложението на морфина, докато Марта, след като стигна до някакви плеврални ексудати, не се досети изведнъж, че става дума за отрови, приемани в минимални количества, като противоотрови. Когато минаха към друга буква, разбраха, че стрихнинът предизвиква спазми у жабите. Марта почваше да се ядосва. Тя рязко вадеше и връщаше в библиотеката дебелите томове. Мяркаха се цветни таблици, ордени, етруски вази, острицови растения… „Виж, това е вече по-добро — каза Марта и прочете тихо: … повръщане, чувство на тъга, звън в ушите, — недей да сумтиш така, моля те, — непоносим сърбеж и парене по цялата кожа… зениците са свити до големината на главичката на топлийка.“ Франц, кой знае защо, си спомни как като ученик тайно беше чел в също такъв речник статия за проституцията. Но той погледна съсредоточения профил на Марта и всичко стана пак напълно естествено. „Не — каза тя и изцъка с език, — в медицината това явно не може толкова лесно да се намери, колкото си мислех. Навярно ни трябват някакви специални книги. Стегни се, Франц — той си дойде.“ Тя върна бавно тома на мястото му, затвори полека стъклените вратички на библиотеката, докато от задгробния свят, като си свиркаше и щракаше с пръсти над лаещото куче, се приближаваше Драйер. Но не се предаваше. Сутрин, сама, пак тършуваше с очи из изплъзващите се статийки в енциклопедията, като се мъчеше да открие онази проста деловита отрова, която й се привиждаше. Случайно, в края на един абзац, се натъкна на библиографско списъче на трудове за отровителството. Посъветва се с Франц дали да не купи някоя от тези книги. Той пребледня, но каза, че щом трябва, ще отиде и ще купи. Но тя не се решаваше да го пусне сам. Ще му обяснят, че книгата трябва да се изпише, или ще се окаже, че трудът е в десет тома по двайсет и пет марки всеки. Той ще се смути, от глупост ще я купи, ще си даде адреса. Ако отиде с него, той ще се държи, разбира се, чудесно — естествено и небрежно: студент е, медик, химик, тъй де. Но да отидат заедно е опасно. Пък и като се впримчиш веднъж в това — ще хукнеш по магазините… Дявол знае каква нелепица ще излезе. Тя прехвърли наум малкото, което знаеше отпреди или беше извлякла сега — относно начините за отравяне. Едно й беше вече ясно, че, първо, експертизата винаги ще открие причината за смъртта. И все пак тя още доста дълго, с покорното съдействие на Франц (който купи веднъж съвсем самостоятелно на улична сергия „истинската история на маркиз Бренвилие, прочутия отровител“) продължи да лелее мисълта за отрова. Веднъж даже се спря на цианкалий. Това звучеше вече не романтично, а бодро и солидно.