Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Господинът в сиво тръгна бавно, присвивайки очи от неочакваните бели мълнии, които отскачаха от предните стъкла на минаващите автомобили. Във въздуха имаше нещо, от което забавно ти се виеше свят, ту топли, ту прохладни вълни преминаваха по тялото, под копринената риза — смешна лекота, тръпнещ блясък, загуба на собствената личност, име, професия.

Господинът в сиво току-що беше обядвал и трябваше всъщност да се върне в кантората, — но в този пръв пролетен ден кантората тихичко се изпари.

Срещу него по слънчевата страна на улицата вървеше слабичка дама с пъстро палто, а до нея момченце на около пет години със синьо моряшко костюмче караше велосипедче с три колела.

— Ерика! — възкликна изведнъж господинът и рязко спря, разперил ръце.

Момченцето въртеше бързо педалите и го задмина, но дамата замря, примигвайки от слънцето.

Той веднага забеляза, че тя е сега по-добре облечена и някак по-слаба. Чертите на нейното подвижно, умно птиче лице бяха станали още по-дребни. Но от отминалата прелест нямаше и следа. Да, разбира се, че беше остаряла от деня на раздялата им. Повече от седем години — шега работа ли е?

— Виждах те два пъти през това време — каза тя с толкова познатото, леко дрезгаво, бързо гласче. — Веднъж мина в открит автомобил и веднъж в театъра — ти беше с висока тъмнокоса дама. Съпругата, нали? Аз седях…

— Да, да — засмя се той от удоволствие, поел малката й ръка в изопната бяла ръкавица. — Но наистина не мислех да те срещна днес. Това твое дете ли е? Омъжена ли си?

Едновременно говореше и тя, тъй че този разговор трудно би могъл да се запише. Това би изисквало нотна хартия и два музикални ключа. Докато той казваше: „… наистина не мислех…“ — тя вече изричаше своето: „… може би през десет стола. И добре разбрах, че е съпругата ти. Ти не си се променил, Курт. Само си си подстригал мустаците. Да, това е моето момченце. Не, не съм омъжена. Плод на недоразумение. Поизпрати ме малко…“.

— Седем години — каза Курт. — Да, свободен съм, да се поразходим тук, на слънчице. Аз, да ти кажа ли, току-що видях — далеч не толкова много…

— … милиони. Знам, че печелиш милиони. И аз се уредих… — („далеч не толкова много — добави Курт, — но я по-добре ми кажи…“) — … и съм много щастлива. След теб имах само четирима, но единият по-богат от другия. А сега съм наистина добре. Той има туберкулозна съпруга в чужбина. Тъкмо замина за един месец при нея. Не е млад, солиден е. Обожава ме. Но я ми кажи, Курт, ти щастлив ли си?

Курт се усмихна и побутна синьото момченце, което се беше спряло и го гледаше с кръгъл детски поглед, а после взе да клаксонира с устни и продължи да кара.

— … Той е от един млад англичанин. Виж ни само какви сме. Погледни, подстриган е като млада дама. Да ми бяха казали тогава…

Той слушаше пъргавото й бърборене и си спомняше хиляди подробности: някакви стихове, шоколадени бонбони с ликьор („Не, този е пак с марципан, аз искам с ликьор…“), алеята с паметниците в централния парк — и колко чудесно хубави бяха тези смешни шкембести крале в лунна нощ, сред цъфтящия, бял на електрическата светлина люляк… Толкова бледи, толкова неподвижни — и толкова сладък аромат, о Господи, и неясните грамади на сенките… Онези две кратки весели години, когато Ерика беше негова приятелка, той си спомни сега откъслечно дребни забавни подробности — картината, съставена от пощенски марки в нейното антре, начинът, по който скачаше на канапето, или седеше, подвила под себе си ръце или изведнъж го потупваше по лицето; и операта „Бохеми“, която тя обожаваше; разходката извън града, когато на терасата, под цъфналите дървета пиха плодово вино; емайловата брошка, която тя изгуби там… Всичко това — леко и малко навяващо тъга се надигна в него, докато тя бързо и лесно, в такт с неговите спомени разказваше какво жилище има сега, какъв роял, гравюри…

— Помниш, нали — каза той и изпя фалшиво, но с чувство: „казвам се Мими…“

— О, аз вече не съм бохема — усмихна се тя, разтърсвайки бързо-бързо глава. — А ти си все същият… — (тя не можа да намери веднага подходящата дума) — … вятърничав.

Той пак побутна момченцето, наведено над кормилото, искаше да го погали мимоходом по русата къдрава глава, но то вече се беше отдалечило…

— Ти не ми отговори: щастлив ли си? — попита Ерика. — Кажи?

— Май — не напълно — отговори той и присви очи.

— Жена ти обича ли те?

— Какво да ти кажа — рече той и пак присви очи. — Ами тя е много студена…