Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Другият начин е следният: тя ще замине с Драйер извън града. Ще отидат заедно на разходка. Двамата с Франц предварително ще изберат по-затънтено място („В гората“ — каза Франц и си представи тъмна борова гора.) Той ще чака зад някое дърво със зареден пистолет. Когато всичко свърши, той ще й простреля ръката („Да, трябва, мили; ще бъде толкова естествено — разбойници, значи…“) Освен това ще вземе портфейла.

Франц кимна.

Тези два начина бяха основните. Останалите бяха само вариации на тема. Като смяташе с основание, че в такива случаи подробностите са по-важни от същината, Марта разработи темата за нощния грабеж и темата за горските разбойници до най-дребни подробности. При което се оказа, че Франц притежава неочаквана и много щастлива дарба: той можеше с невероятна, направо чертожна прегледност да си представи и своите движения, и движенията на Марта и много ясно да ги съгласува предварително — не само едни към други, но и по отношение на различните пространствени и предметни понятия, с които се налагаше да се съобразяват. В неговата ясна и гъвкава схема едно оставаше винаги неподвижно, но Марта не забеляза това несъответствие. Неподвижна оставаше винаги жертвата, сякаш отдавна се беше вдървила и чакаше. Около тази мъртва точка мисълта на Франц се движеше с акробатична лекота. Всички необходими движения и тяхната последователност бяха пресметнати превъзходно. Онова, което се наричаше „Драйер“, се отличаваше от онова, в което Драйер ще се превърне само доколкото изправеното положение се отличава от легналото. Разлика в перспективата и нищо повече. Тук Марта помагаше несъзнателно на Франц, защото, описвайки бъдещото умъртвяване, винаги приемаше за аксиома, че Драйер ще бъде изненадан и от учудване няма да успее да се брани. Тя съвсем ясно си представяше как той ще вдигне вежди, като види Франц с револвер, и как ще се разсмее, защото ще мисли, че е шега, и как ще падне, завършвайки смеха си вече в друга гама. За да намали риска, тя го представяше като някаква готова, опакована и завързана стока, без да разбира колко облекчава с това работата на Франц. „Съобразително момче — усмихваше се тя и го целуваше по бузата. — Добро, умно.“ Тъпо ободрен от похвалата й, той представи своеобразна сметка — броя на крачките от оградата до прозореца, броя секунди, които ще изисква това преминаване, разстоянието от прага на гостната до въображаемата точка над облегалката на креслото, където ще се намира очакващият тил (понеже той за удобство сложи манекена да седне), и отношението на всички тези крачки и секунди към действията на Марта: нейното място в стаята, точното време, което й трябва, за да изтича, според броя на стъпалата, до горе и да си легне; и броя движения, които той ще направи в това време, докато изважда портфейла, отива до прозореца и се връща през прозореца в анонимния сумрак.

Ден след ден в стаята, където пъшкаше все същата сиво-синя кушетка, усмихваше се голата хромолитография и отдавна се търкаляше в ъгъла новичката, скъпа, но никому нужна ракета, Марта и Франц разработваха подробно ту първия план, ту втория, и вече споменаваха, че е време да се сдобият с револвер. Но щом се замислиха как да го направят, веднага се оказаха в положение на безизходица. Двамата бяха сигурни, че за купуването на огнестрелно оръжие непременно се изисква разрешително за неговото носене. Безизходицата се състоеше в това, че и Марта, и Франц представа нямаха как да се снабдят с такова разрешително. Трябваше да разпитат някого, да проучат добре всичко, — а после ще се наложи, може би, да пишат заявление, да го подпишат… Оказа се, че самото купуване на револвер е сто пъти по-сложно и опасно от неговото използване. Такъв парадокс Марта не можеше да понесе. Тя го премахна, като откри и в самото изпълнение на замисъла непреодолими трудности. Нали имаше например пазач на къщата, хладнокръвен мъжага, който дежуреше зорко и наблюдателно. И полицай, който честичко, уж при разходка, минаваше по тази улица; и нощно старче с наметало и фенерче. По същия начин и в „горския“ вариант се намериха пропуски, празноти: как например да набележат предварително мястото, колко дълго трябва да се лутат, да оглеждат.

А когато по този начин изпълнението стана чудовищно сложно, въпросът за купуване на оръжие си отиде на подобаващото място и се оказа не чак толкова неразрешим: в северната част на града сигурно има любезни оръжейни майстори, които не правят кой знае какви спънки. Така Марта задоволи мимоходом присъщото си чувство за законни съотношения.