Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Отнякъде изникна старчето хазяин и ниско й се поклони.

— Как е здравето на вашата съпруга? — попита тя и хвана дръжката на вратата.

Той пак се поклони.

Марта, кой знае защо, си помисли бегло, че това съсухрено, с нещо неприятно старче навярно знае едно-друго за начините за отравяне. И още няколко дни не можа да се отърве от мисълта за отровите, макар да знаеше, че от това нищо няма да излезе. Сложен, опасен, не съвременен начин. Да, именно не съвременен. „Ако в средата на миналия век са се гледали годишно средно четирийсет дела за отравяне, то в наши дни…“ Именно. Но жалко, жалко, че трябва да се откажат от този начин. Той е така домашно прост. Ах, колко жалко…

Драйер вдигна чашата към устните си. Франц неволно срещна погледа на Марта. Белоснежната маса с ос — кристална ваза описа бавен кръг. Драйер сложи чашата и масата спря.

— … Там светлината е слабичка — продължи той — и е студено като в мазе. Но тренираш, разбира се, сервисът ти не отслабва през зимата. Впрочем — (пак глътка чай) — … слава Богу, скоро ще можем да играем на открито. Моят клуб ще е съживи след месец. И тогава ще почнем. Нали, Франц?

Предишния ден, към девет сутринта, той се появи изневиделица в магазина. Малка сензация. Франц виждаше в някаква огледална перспектива как там, в дълбочината, той се спря, заприказва с почтително навелия се Пифке. Продавачките и колегата-атлет отначало застинаха, после се заловиха бързо нещо да опаковат и да записват, въпреки че в този ранен час купувачи още нямаше. Драйер отиде и до щанда, зад който навъсено и раболепно беше застинал Франц.

— Работи, работи — каза той с онова разсеяно добродушие, с което винаги се обръщаше към племенника. После спря пред восъчния хубавец, когото наскоро беше преоблякъл в екип за тенис: фланелен панталон, бели обувки.

Той стоя пред дълго него — с удоволствие и нежно вълнение си мислеше за работата, над която сега щастливо се мъчи изобретателят. Младежът държеше в ръката си ракета. Държеше я така, че беше ясно: не може да направи нито едно движение с нея. Коремът му беше невероятно прибран. На лицето — израз на някакъв горд идиотизъм. Драйер изведнъж с ужас забеляза, че е с вратовръзка. Да поощряваш хората да слагат вратовръзка, за да играят тенис…

Той се обърна. Друг младеж, по външни признаци жив и даже с очила, изслуша, кимайки, кратката му заповед.

— Да, Франц — добави Драйер и се усмихна лукаво, — покажи ми най-хубавите ракети.

Франц ги показа. Пифке гледаше отдалеч с умиление. Драйер избра английска. Подръпна кехлибарените струни. Претегли я на пръст, проверявайки кое е по-тежко, рамката или дръжката. Размаха я във въздуха, удряйки въображаема топка. Ракетата беше много приятна.

— Ти я дръж в стягата — обърна се той към Франц. Франц, кой знае защо, пребледня.

— Малък подарък — обясни мимоходом Драйер, хвърли последен недружелюбен поглед към восъчния хубавец и тръгна към съседния отдел.

Франц се приближи машинално до мъртвеца с бяла риза и бял панталон и почна внимателно да му сваля вратовръзката, като се мъчеше да не докосва студената шия. Щом свали вратовръзката, разкопча горното копче. Яката се отвори. Тялото беше бледо, на странни географски петна. Заради отворената яка изразът на младежа придоби нещо нагло и нечистоплътно. Под окото му имаше белезникаво петно, в ноздрите се беше набил черен прах. Франц се опита да си спомни къде вече е виждал такова лице. Да, разбира се, много отдавна, във влака. Във влака имаше освен това и дама с черна шапчица с брилянтна ластовичка. Студена, благоуханна, прелестна дама. Той се опита да възкреси в паметта си нейното лице, но не успя.

В дъждовете вече имаше нещо весело и осмислено. Дъждовете вече не валяха напразно, а дишаха и почваха да говорят. Дъждовният разтвор стана сякаш по-силен. Локвите вече не бяха просто от сладка вода, а от някаква синя, искряща течност. Двама шкембелии шофьори, чистач на задните дворове със своята пясъчен цвят престилка, слугиня с пламтяща на слънцето коса, бял фурнаджия с обувки на бос крак, брадат старец чужденец със сефертас в ръка, две дами с две кучета и господин със сиво борсалино и сив костюм се бяха събрали на тротоара и гледаха нагоре към ъгловата куличка с тераса на отсрещната сграда, където пискливо разговаряха и се рееха двайсетина развълнувани ластовички. После жълтият боклукчия отърколи до камиона жълтата си метална бъчвичка, шофьорите се върнаха при колите си, фурнаджията яхна велосипеда си, слугинята влезе в книжарницата, дамите се устремиха подир кучетата си, полудели от някакъв нов, красноречив полъх — последен си тръгна господинът в сиво и само брадатият старец-чужденец със сефертаса продължи да гледа сам неподвижно нагоре.