Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Звучно тупкаха топките. На пет червеникави корта се мятаха насам-натам бели фигури. Наоколо имаше високи телени мрежи, покрити със зелен брезент. Пред павилиона на клуба се белееха масички, плетени кресла. Всичко беше много чисто, рязко и елегантно. Марта се заприказва с някаква дебелокрака светлоруса дама с козирка срещу слънце на челото и с две ракети под мишница. Драйер влезе в павилиона. Марта и бялата дама говореха високо, но Франц не схващаше нито дума. Заблудена топка скочи покрай него на масичката, на стола, на пясъка.

Той я вдигна. Дотича подавач с мрежичка. Франц му хвърли топката. Минаха две госпожици с голи ръце, с плисирани бели полички, те стъпваха на земята с цели стъпала, сякаш вървяха боси. Очите им бяха весели, слънчеви. Не, всичко това отмина. Всичко това свърши. До един от кортовете на стълбичка седеше човек, следеше прехвърлянията на топката и като автомат въртеше глава надясно, наляво, надясно, наляво, сякаш отричаше нещо. Не, не, не, всичко това отмина. В черния отвор на вратата се появи ослепително белият Драйер. „Да вървим!“ — извика той и с подскачаща походка, сияещ, с мъхест пешкир през рамо, с кутия нови топки в ръка тръгна към корта. Марта се сбогува с дамата и седна в плетено кресло. На корта, на няколко крачки от нея Драйер бавно мереше с ракетата височината на мрежата. От другата страна Франц чакаше, загледан мрачно нагоре в прелитащ аероплан. Марта отбеляза със строга нежност блестящите му очила, дългите, мили крака. Драйер завърши манипулациите си и се затича с възтежък тръс към задната линия. Франц остана да стои в средата на своя правоъгълник, гледаше в мрежата и стискаше здраво ракетата в протегната встрани ръка. Със старателен, широк и все пак не много чист удар Драйер повдигна отдолу топката. Франц трепна, направи крачка встрани, после се обърна, изтича подир топката, която се мярна неуловима покрай него. Настигна я до телената мрежа, както се беше затичал, я настъпи, и едва не падна. Бавно тръгна обратно. Драйер, който го наблюдаваше с любопитство, сега отново замахна. Този път топката скочи доста близо. Франц се хвърли, вдигна ракетата като брадва, удари, но нищо не се случи. Озърна се. Топката беше далеч. Подавачът с мрежичката широко се усмихваше. Тогава, запазвайки дървен израз на лицето си, Франц се опита на свой ред да прехвърли топката, която се озова някак в ръката му. На три пъти замахва, изтървава топката на пясъка, опита се да подскочи и да я подеме, но ракетата на три пъти пустинно и неприятно изсвистяваше, а топката продължаваше да подскача до него. Едва на четвъртия път улучи. Нещо изпращя, отекна в лакътя. Бялата точка описа висока парабола и изчезна зад покрива на павилиона.

Драйер отиде тихо до мрежата и помами с пръст Франц.

— Приятелю — каза той меко, — не играем на челик. Разбери го.

После пак така тихо и тъжно се върна на чертата си и всичко почна от начало.

Той дълго го измъчва; Франц успя само веднъж да върне топката, но така и не разбра къде се озова тази топка. От време на време изкрещяваше, мяташе се насам-натам, бранеше се от невидими врагове, спъваше се, тромаво подскачаше, а веждите на Драйер се вдигаха все по-високо и все по-неудържимо потреперваха мустаците му. Марта изведнъж не изтърпя. Извика от мястото си:

— Хайде стига! Нали виждаш, че той не може…

Искаше да извика „не може да играе“ — но някакъв леден вятър подкоси последната дума. Франц спря, заразглежда съсредоточено струните. Драйер ситно се затресе от смях. Младеж с пъстър пуловер, който следеше хищно играта, пристъпи напред и се поклони, Драйер замахна с ракетата, за да каже на Франц, че може да си върви, и радостно поздрави приближилия се, предугаждайки в него силен играч.

Франц бавно се приближи и седна до Марта. Лицето му беше неподвижно и бледо, блестеше от пот. Тя му се усмихваше, той не гледаше, бършеше очилата. „Мили“ — прошепна тя, като се мъчеше да улови погледа му; улови го; включи тока; той поклати навъсено, със стиснати зъби, глава.

— Всичко е наред — каза тя тихо. — Всичко е наред, мили. Това няма да се повтори… Чуй — добави тя още по-тихо, задържайки с лъчистата си сила погледа му. — Чуй: аз намерих… — Погледът му се плъзна, но тя пак здраво го хвана: — … в бюрото му намерих. Ти в навечерието просто ще го вземеш. Разбра ли?…

Той примига.

— Почакай — продължи тя. — Та ти ще настинеш. Има вятър. Наметни нещо.

— Недей така високо — прошепна Франц. — Моля те… Тя се усмихна, озърна се и присви рамо.