Владимир Набоков - Поп, дама, вале

В деня, когато във вестника, в рубриката за произшествия, се мярнаха търговецът Драйер (собственикът на магазина „Денди“) и неговият, кой знае защо, безименен — и, значи, вече навеки безименен шофьор, този ден Марта дойде малко по-рано от обикновено. Франц още не се беше върнал от работа. Тя седна на сиво-синята кушетка, която я прие с недоволно изохкване, и зачака. Лицето й днес беше особено бледо, със съвсем леко начервени устни; беше сложила затворена рокля, бежова, с копченца. Когато Франц изтрополи с познатите стъпки през коридора и влезе (с онази рязка безцеремонност, с която влизаме в собствената си, разбира се, празна стая), тя не се усмихна. Като я видя, Франц радостно ахна и, без да си сваля шапката, почна да ръси Марта със ситни целувки.

— Ти вече знаеш? — попита тя и в очите й имаше онзи странен израз, което той се надяваше днес да не види.

— Има си хас — рече той, стана от кушетката и бързо смъкна от шията си пъстрото шалче. — В магазина разбрах. Даже ме разпитваха как е станало. Аз, откровено казано, вчера малко се уплаших, когато той влезе толкова мрачен… Ужас.

— Кое е ужасно, Франц?

Той беше вече без сако, без вратовръзка и шумно си миеше ръцете.

— Ами ето — парчета стъкло право във физиономията. С острите части. А после тежката артилерия — металът, ударът на метала… главата се пръска. Аз толкова ясно си представям такива неща. Направо ми се повдига.

Тя присви рамо:

— Това са нерви, Франц, нерви. Ела тук.

Той седна до нея и, като се мъчеше да не забелязва, че днес всичко е някак ново, че тя е погълната от някакви чужди мисли, тихо попита:

— А моите пантофки днес няма ли да ги обуеш?

Това беше условна алегория. Но Марта сякаш даже не го чу.

— Франц — каза тя, като го галеше по ръката и така я задържаше, — та аз вчера предчувствах… Помисли си само, той по чудо се е отървал…

Душата му веднага се помрачи, нещо в него тягостно заскимтя; той се извърна, искаше да почне да си свирка, но не издаде звук и си остана така — с унило издадени устни.

— Какво ти става, Франц! Престани да се държиш несериозно. Чу ли?

Тя го прегърна през шията и го привлече към себе си; той се напрегна, не се даваше — но изведнъж нейният остър, брилянтен поглед го шибна и той целият някак се спихна, както се спихва с жалостив писък детски балон. Сълзи на обида замъглиха очилата. Той притисна буза в рамото й.

— Аз не мога така — заговори той с тихичко скимтене. — Още снощи… Не, аз не мога така. Още снощи усетих, че ти някак не истински, не всецяло… Аз не мога… Ти така го чакаше, така се тревожеше! И ето сега — пак същото. Ах, толкова е мъчително…

Марта запримига, недоумявайки. После разбра.

— Виж ти какво било — проточи тя с усмивка. — Виж ти какво било… Очарователно!

Тя прегърна главата му, погледна го втренчено и строго в очите, а после бавно, с полуотворена уста, сякаш искаше леко да го ухапе, се приближи към лицето му, завладя устните му.

— Ех ти — каза тя и бавно го пусна, — ех ти… — повтори, като кимаше и се усмихваше пред носа му. — Искам да разбереш колко си глупав… Ама почакай…

Но Франц нежно побесня. От ръба на кушетката на пода тупна чантата и никой не я вдигна. Марта заговори изведнъж нещо с половин глас, забързано и несвързано; така става със спящ: почне да стене и бързо-бързо замърмори — отвъдна скороговорка… После млъква. А след мълчанието тя изрече с мътен от полудрямката глас:

— Вдигни, радост моя, чантата. Май всичко се е изсипало.

Той я вдигна. Пак му беше съвсем леко и весело. Съвсем разбираемо е, че тя вчера се тревожеше. Просто — приятелска загриженост. Нищо особено.

— Слушай — продължи тя след малко. — Слушай, Франц… колко хубаво щеше да е, ако не трябваше да си ходя днес. Нито днес, нито утре. И изобщо — никога. Разбира се, нямаше да можем да живеем в толкова мъничка стая.

— Щяхме да вземем по-голяма стая, а и по-светла. Да, хайде да помечтаем, По-голяма и по-светла. Дори, може би две стаи, а? Ти мислиш — три? И кухня — добави уверено Франц. — Но ти нямаше да готвиш. Имаш толкова скъпоценни нокти.

— Да, разбира се; ще имаме прислуга. Бихме могли да вземем пак Фрида. Та какво казваме — три стаи?

— Не, четири — отсече след кратък размисъл Франц. — Спалня, гостна, кабинет, трапезария…

— Четири. Да. Четиристаен апартамент. С кухня. С баня. И спалнята ще е цялата бяла, нали? А другите стаи ще са сини. В гостната и в трапезарията ще има много, много цветя. Освен това на горния етаж ще има стая — за всеки случай — може би за гости…