Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Но не само с кушетката се обогати стаята на Франц. Веднъж, в особено благодушен момент, Драйер му даде извън определената сума още някакви пари и след около две седмици (впрочем наближаваше Рождество) в гардероба се появи нов жител: дългоочакваният смокинг.

— Ами чудесно — каза Марта, пощипвайки плата. — Сега остава само едно: трябва да се научиш да танцуваш. Като дойдеш утре — след вечеря ще навием грамофона и ще потанцуваме.

От глупост Франц се появи с новия смокинг. Тя му се поскара, задето ей така, без нужда, похабява смокинга; но реши все пак, че той му прилича. Беше към девет. Вечеряха обикновено в девет. Драйер трябваше да пристигне всяка минута. В това отношение той беше много точен, винаги предупреждаваше по телефона, че ще се върне с еди-колко си по-рано или по-късно, защото толкова обичаше да слуша по телефона тихия, равен глас на жена си, глас в нежна перспектива. Марта винаги се учудваше на неговата точност — и въпреки че и тя се отнасяше към времето пестеливо и внимателно, точността на съпруга й в дадения случай я ядосваше. Днес той не се бе обаждал, а минаха двайсет минути, половин час — и него го нямаше. Франц, от страх да не си измачка панталона, избягваше да сяда, крачеше из гостната, отиваше от време на време до креслото на Марта, но не се решаваше да я целуне, както би искал — по шията, под кока.

— Гладна съм — каза Марта, — не разбирам защо го няма…

— Хайде да пуснем грамофона — предложи Франц. — Тъкмо ще ме понаучите.

— Нямам настроение. След вечеря е друго. Нали ви казвам, че съм гладна. И ми се пие нещо горещо.

Минаха още десет минути. Тя бързо стана и позвъни.

Огромният нежен, напъстрен с рижи капки омлет веднага я оживи.

— Затворете — каза тя на Франц с усмивка и кимна към вратата, която Фрида, от сутринта подлудена от зъбобол, беше забравила да затвори. Когато Франц се върна на мястото си, тя се усмихна още по-многозначително. За пръв път се оказваше тя да вечеря у дома си насаме с Франц. Да, смокингът му отива. Трябва да му подари и хубави копчета за ръкавели…

— Мили мой — изрече тя тихо и му протегна по покривката ръка.

— Внимавайте — прошепна Франц и се озърна. Той не се доверяваше на стените. Старецът в сюртук от тъмния портрет се беше втренчил в него. Бюфетът проблясваше и гледаше с широко отворени очи. Имаше нещо напрегнато в гънките на завесата. Добре поне, че Том бе останал в антрето. Но сега може да влезе слугинята. В тази къща трябва да си говорят на „вие“ и да не си позволяват никакви волности. И все пак, неспособен да се възпротиви на усмихващото й се желание, той прокара длан по голата й ръка. Тя отдръпна бавно ръка, сияеше и се облизваше. Стори му се, че сега вече иззад завесата изведнъж ще излезе Драйер.

— Яжте, пийте, чувствайте се като у дома си — засмя се Марта.

Този ден тя носеше черна рокля с тюл, косата й, разделена от много тънката и бледа черта на пътя, лъщеше като абанос. Ниската лампа с оранжев абажур заливаше масата с рязка, празнична светлина. Франц проблясваше срещу Марта с обожаващи очила и смучеше крачето на студеното пиле. Тя изведнъж се протегна към него, взе от ръката му почти оглозганото кокалче и като се смееше само с очи, почна вкусно да го гризе с щръкнало малко пръстче. Устните й станаха по-сочни, по-ярки. Франц се наведе напред и прошепна: „Възхитителна си. Аз те обожавам.“ — После се отметна назад и погледна към завесата.

— Да можехме да вечеряме всеки ден така, ти и аз — въздъхна Марта. Намръщи се за миг, разтърси глава и със смел, леко фалшив глас възкликна, подавайки чашката си:

— Я ми налейте коняк, скъпи ми Франц.

— Аз няма да пия, страхувам се, че после няма да се науча да танцувам — каза Франц и наведе внимателно гарафката.

Но на нея сега не й беше до танци… тя искаше да седи в това овално езеро светлина дълго-дълго, да я обзема чувството, че така ще е и утре, и вдругиден, до края на живота… Моята трапезария, моят сервиз, моят Франц.

Тя хвана изведнъж лявата си китка, обърна часовничето, което се мъчеше да е винаги там, където синята вена се разделяше на три, и сви учудено вежди.

— Закъснява цял час — не, повече… Нищо не разбирам. Натиснете звънеца, ако обичате — ето го, виси над вас.

Стана му неприятно, че нея сякаш я тревожи отсъствието на мъжа й. Добре де, закъснял е, и какво? Толкова по-добре. Тя всъщност няма право.

— Защо трябва да звъня? — каза той и пъхна ръце в джобовете.

Тя отвори широко очи.

— Мисля, че ви помолих да натиснете ей това копче…