Владимир Набоков - Поп, дама, вале

— Аз ще сляза тук — обърна се той. — Оттук ми е много близо пеша.

— Ще те закарам, ще те закарам — отговори с прозявка Драйер. Марта улови погледа на Франц и бързо, едва забележимо поклати глава. Той разбра. Драйер, свикнал да го вижда в дома си едва ли не всяка вечер, не поиска да разбере, „къде всъщност“ живее той — и това трябваше да си остане така, в мълчалива и благоприятна неизвестност. Той се изкашля нервно и рече:

— Не, наистина… Искам да се поразтъпча.

— Твоя воля — каза с прозявка Драйер и почука с юмрук по предното стъкло.

— Защо трябва да чукаш? — отбеляза мимоходом Марта. — Не те разбирам… Нали за целта има слушалка.

Щом се озова на безлюдната, бяла улица, Франц вдигна яката си, пъхна юмруци в джобовете, прегърби се и тръгна бързо към дома си. В неделен ден по елегантната улица в западната част на града той ходеше съвсем иначе, но сега не му беше до това — студът беше пронизващ. Онази неделна столична походка отначало не му се удаде толкова лесно; тя предполагаше, като изпънеш и скръстиш на корема ръце (непременно с хубави ръкавици), уж че придържаш палтото, да пристъпваш много бавно и плавно, изхвърляйки крака с пръстите на разни страни. Така шестваха всички млади франтове по тази елегантна улица — поглеждаха от време на време към жените, — но не променяха положението на ръцете, а само присвиваха леко рамо; и отново — на разни страни, на разни страни, раз-два, много бавно. Но в такава нощ, сред безлюдния мраз, човек не ходи, за да се перчи.

Впрочем Франц скоро се стопли и даже взе да си свирка. По дяволите мъжът й. Не бива да се плаши. Такова блаженство не се пада на всеки. Какво прави тя сега? Сигурно се е прибрала, съблича се. Белите бедра с две трапчинки. И тя, разбира се, не го излъга, когато се закле, че само много рядко, само по задължение — когато иначе ще е подозрително. Не, това е неприятна мисъл… Жълтовълнеста гадина. Сигурно се навира. По дяволите! Сега тя е седнала в леглото. Още три-четири къщи и ето, тя е хвърлила обувките. Когато стигна до онзи фенер, тя ще сложи глава на възглавницата. Сега ще пресека улицата. Така. Тя е угасила лампата. Те имат обща спалня. И пак тази гадост… не, днес това не може, не бива да става. Ето още една пресечка — така — и тя е заспала. Площадът. Тя спи. Утре е петък — тук ще има пазар. Ето я най-сетне и моята улица. Чудесна цигулка — и така вълшебна… наистина нещо райско… И вълшебникът беше добър. Сигурно са много прости фокуси и е общо взето лесно да се разбере кое как става… Сега тя спи дълбоко. С този ключ, да го вземат дяволите, пак е станало нещо. Въртиш, въртиш… Лампата на стълбата отново не свети. Така можеш да се сгромолясаш, ако се спънеш… А сега и този ключ прави номера…

В слабо осветения коридор, до открехнатата врата на стаята си стоеше старчето-хазяин и неодобрително клатеше глава. Беше със сиво халатче, с карирани домашни ботушки.

— Ах-ах-ах — обади се той, когато Франц се изравни с него. — Ах-ах-ах… Пак си лягате след единайсет. Не е хубаво така, господине.

Франц сухо му пожела лека нощ и искаше да мине, но онзи се вкопчи в ръкава му.

— Впрочем аз днес не мога да се сърдя — каза той проникновено. — Имам радост — съпругата ми пристигна.

— Поздравявам ви — каза Франц.

— Но всяка радост — продължи старчето, без да пуска ръкава му, — всяка радост е несъвършена. Моята старица пристигна болна.

Франц съчувствено изръмжа.

— И ето! — извика с ясен глас старчето. — Тя седи в креслото… Вижте.

Той отвори по-широко вратата и Франц наистина видя над облегалката на креслото побелял старчески тил с някакво боне на върха на главата.

— Ето — повтори старчето, като гледаше Франц с блестящи, немигащи очи.

Франц не знаеше какво да каже и глупаво се усмихна.

— А сега — лека нощ — изрече ясно старчето, шмугна се в стаята си и затвори вратата.

Франц вече си тръгваше, но изведнъж спря.

— Чуйте — каза той през вратата, — ами какво става с кушетката?

Мълчание. Той почука.

И изведнъж се чу нечие хрипкаво, напрегнато, фалшиво гласче.

— Кушетката вече е сложена, — изскърца женско гласче. — Аз ви дадох собствената си кушетка.

— Чудаци! — усмихна се гнусливо Франц и си влезе в стаята. Там наистина имаше увеличение на мебелното семейство. Увеличение кораво, вехто, сиво-синьо на ситни червеникави цветенца. Когато дойде на другия ден, Марта смръщи нос и с все така смръщен нос пипна кушетката, напипа болната пружина, повдигна вялите ресни. „Е, няма как, няма начин — каза тя най-сетне. — Не възнамерявам да се карам с бабичката му. Я дай онези две възглавници. Да, така май изглежда по-добре…“ — И те скоро свикнаха с нея, със сиво-синята й вехтост, с прищевките на пружините й, с навика й неодобрително да охка, когато сядаха върху нея.