Франц мълчеше. Часовникът тиктакаше. Марта стоеше пред него и гледаше, гледаше, сякаш му внушаваше нещо. И изведнъж сред нетърпимата тишина тропна външната врата и екна ликуващият глас на Том.
— Дойде си — каза глухо Марта и за миг лицето й странно се обезобрази.
Драйер влезе далеч не дотам бодро както винаги — и далеч не дотам бодро поздрави Франц. Франц тутакси полудя от ужас.
— Защо толкова късно? — попита Марта. — Защо не се обади?
— Ами така се случи, душице, така се случи.
Той се помъчи да се усмихне, но нищо не излезе.
— Е, време ми е! — извика бързо и дрезгаво Франц.
Той после не помнеше как се е сбогувал, как е облякъл палтото, как се е намерил на улицата.
— Не е вярно — рече Марта, — усещам, че изобщо не е вярно. Кажи ми, какво е станало?
— Скучна работа, душице. Убит е човек.
— Пак шеги, шеги — застена Марта.
— Не, за съжаление — промълви тихо Драйер. — Ние, да ти кажа ли, с все сила се блъснахме в трамвай. Номер седемдесет и три. Аз само си изгубих шапката и здравата се ударих в нещо. В такива случаи най-зле пострадва шофьорът. Откараха го в болницата, още беше жив, там умря. По-добре не ме питай за подробности.
Те седяха един срещу друг край сложената маса. Драйер, навел очи, ядеше студено пиле. Марта, с бледо, лъщящо лице, със ситни капчици пот над устната, където се чернееха тънки косъмчета, гледаше, притиснала пръсти към слепоочията, бялата, бяла, непоносимо бяла покривка.
Без да довърши увлекателния, но малко объркан разговор със синебузия маджарин (или евреин, или баск) на тема дали може по хирургичен начин (тоест, изливайки върху него кофи кръв) така да се обработи опашката на тюлен, че тюленът да може да ходи изправен, Драйер рязко се събуди и с отчаяна припряност, сякаш си имаше работа с адска машина, спря раздрънчалия се будилник. Леглото на Марта, която обичаше лекия студ на ранния час, вече беше празно. Той се надигна и усети болка в рамото: електрически звънец от вчерашния ден в днешния. По коридора със силен плач прошумя милозливата Фрида. Той огледа с въздишка огромното виолетово петно върху тлъстото си рамо.
Докато се миеше, чу от ваната как в съседната стая Марта диша и леко пращи — прави модерна гимнастика. После запали пура, докато обличаше палтото, усмихна се от болка и излезе.
Като забеляза, че градинарят (който беше и пазач) стои до оградата, Драйер помисли, че ще е добре, та ако ще и чак сега, да разкрие с пряк въпрос тайната, която го занимаваше толкова отдавна.
— Това наистина е нещастие, голямо нещастие — каза сериозно градинарят, когато Драйер се приближи. — А той има на село баща и четири сестрички. Хлъзнал се е, значи, върху поледицата — и капут.
— Да — кимна Драйер, — проби му главата, гръдния кош — всичко.
— Добро, весело момче — заяви с чувство градинарят. — И умря. Ключът от гаража трябва да е останал у него. Заключен е.
— Чуйте — подхвана Драйер, — случайно да сте забелязали… — понеже аз силно подозирам…
Той се запъна. Дреболия, времето на глагола го спря. Вместо да попита „той пие ли?“, трябваше да попита „той пиеше ли?“. Заради тази промяна във времето се получаваше нещо логически неуместно. Трупът не може да е пияница; а какво е било преди — много или малко е било излято от едно-друго в несъществуващото сега гърло — не, това вече не беше забавно…
— … аз за градинската пътечка. Много подозирам, че тук човек може да се подхлъзне. Да бяхте я посипали с пясък…
„Финита… — усмихна се той мислено, седнал в таксито. — Ще продам икара без да го ремонтирам. Да го няма… Марта не иска нова кола. И май има право. Трябва да поизчакаме.“
Но Марта се отказа от автомобил по съвсем друга причина. Някак странно, подозрително става да не използваш собствената си кола, ако ходиш (три-четири пъти седмично, точно към седем вечерта) на урок по ритмични поклони и пляскане с ръце („Флора, приеми тези рози…“ или: „О, Слънце…“). А не можеше да я използва, защото от шофьора до анонимното писъмце има само една крачка. Налага се, значи, да използва други — и най-разнообразни — средства за придвижване, включително и подземната железница, която превозва много удобно от всяка част на града (а заобиколният път беше необходим — въпреки че пеш можеше да стигне за четвърт час) до улицата, излизаща на площада, където вторник и петък продаваха риба, вълнени чорапи и какво ли не. Освен това Драйер никога не пътуваше с подземните вагони, твърдейки, че там винаги намирисвало на сирене. И изобщо — ако спази тези малки, но ужасно скучни предпазни мерки, той едва ли може да се досети, че тя не четири пъти седмично, а само веднъж — и то не винаги, — се навежда, разпръсвайки невидими цветя, босонога, по туника, между седем-осем същите като нея плавни, полуголи, богати дами.
Читать дальше