Владимир Набоков - Поп, дама, вале

В дългия лъч на нейния поглед той, кой знае как, омекна; усмихна се виновно и позвъни.

— Ако сте се нахранили, можем да ставаме — каза Марта. — Впрочем хапнете грозде. Ей тази чепка.

Той почна да яде грозде, като изплюваше грижливо семките. Подобно на призрачно махало по покривката се движеше сянката на леко поклащащия се звънец. Влезе, бледа и замаяна, Фрида.

— Кажете — обърна се към нея Марта, — мъжът ми да се е обаждал, докато ме нямаше?

Фрида замря, после се хвана за слепоочията.

— Ах, Божичко — отрони тя тихо. — Ах, Божичко… Господин директорът се обади към осем… че веднага тръгва… да сервираме по-рано… Простете ми…

— Вие трябва да сте полудели — рече студено Марта.

— Простете ми — повтори слугинята.

— Съвсем сте се побъркали — каза Марта.

Слугинята премълча и като примигваше подозрително, припряно засъбира мръсните чинии.

— Оставете — тросна й се Марта, — после.

Слугинята бързо излезе.

— Невероятна жена — измърмори Марта, облегна се сърдито на масата и подпря буза с юмруци. — Тя нали видя, че седнахме да вечеряме, нали тя ни донесе омлета. — Аха — аз тъкмо това не съобразих — нали сама видя. Я звънни пак.

Франц вдигна послушно ръка.

— Впрочем недей, остави — спря го Марта. — Аз ще си поприказвам с нея после.

Обзе я някакво необичайно вълнение. Тя притискаше към оголените си зъби стиснати пръсти, от което скулите й се повдигнаха, а очите й се присвиха. След малко тя стана.

— Сега е единайсет без четвърт — усмихна се тя. — Май много дълго пътува.

— Нещо го е задържало — обади се навъсено Франц. Той беше озадачен и обиден от нейната тревога.

Тя угаси лампата в трапезарията. Минаха в гостната. Марта свали слушалката, наостри уши, тракна слушалката обратно.

— През това време телефонът не се е развалил — каза тя. — Нищичко е разбирам. Дали да не е обадя на някого…

Сложил ръце на гърба, Франц се разхождаше напред-назад из стаята, усещайки, че ей сега ще се разплаче. Марта прокара бързо пръст по азбучника до апарата, намери домашния телефон на секретаря на мъжа си.

— Странно — отговори й той, — аз лично го видях как потегли с колата за вкъщи. Да, с вашия икар. Трябва да беше, — момент — да, към осем…

— Така — отрони Марта и вилката на телефона издрънча.

Тя отиде до прозореца, дръпна светлосинята завеса. Нощта беше ясна. Прежния ден беше почнало затопляне, но отново бе свил студ. Тя видя сутринта как по леда се подхлъзна възрастна дама. Много е смешно, когато се просва възрастна дама… Без да отваря уста, Марта конвулсивно се засмя. Съдейки по звука, Франц реши, че тя е изхлипала и смутено се приближи. Тя се обърна към него и изведнъж се вкопчи в рамото му, заплъзга буза по лицето му.

— Внимавай — очилата — прошепна Франц.

— Навий грамофона — каза тя и го пусна, — ще танцуваме. И да не си посмял да се плашиш — аз ще ти говоря на „ти“, когато ми скимне, чу ли?

Франц завъртя почтително ръчката на големия лакиран сандък. Когато вдигна глава, Марта седеше на канапето и го гледаше навъсено и странно.

— Мислех, че вие ще изберете плоча — каза Франц, — та аз не зная коя…

— Отщя ми се — каза Марта и се извърна.

Франц въздъхна. Никога не я беше виждал в такова странно настроение. Вместо да се радва, че мъжът й се е забавил…

Той седна на канапето до нея. Ослуша се и я целуна по косата, после по устата. Зъбите й тракаха.

— Дай ми шала — рече тя. Той донесе розовия плетен шал, който винаги се търкаляше в ъгъла, на креслото. Тя погледна часовника. Единайсет и половина.

Франц изведнъж стана:

— Аз ще си вървя — каза той мрачно.

— Ти ще останеш — каза тихо Марта.

Той я погледна втренчено и смътно си помисли, че тук нещо не е наред, някаква не съвсем обикновена тревога…

— Знаеш ли какво си спомням сега — заговори изведнъж Марта. — Спомних си полицая, който писа протокола. Дай ми бележника си. И молив. Ето; той държеше бележника пред себе си ей така и пишеше.

— Какъв полицай? За какво говориш?

— Да, вярно, теб те нямаше там. Аз вече свикнах някак да те намесвам със задна дата във всичко станало. Впрочем тогава вече те познавах.

— Престани — каза Франц. — Хваща ме страх.

— Нищо, че те е страх. Нищо, че… Прости ми. Говоря глупости. Просто съм много разстроена.

Тя държеше бележника на коленете си. Франц видя, че тя рисуваше на страничката първо някакви чертички, после изведнъж написа ясно Драйер и го зачерта. Погледна го изкосо — и отново написа с едри букви Драйер . Присви очи и се залови усърдно силно да задрасква. Крайчецът на молива изпращя и се счупи. Тя му хвърли бележника и стана.