Владимир Набоков - Поп, дама, вале

— Как тъй — на горния етаж?

— Ами да: ще имаме вила.

— Да, разбира се — кимна Франц.

— Да продължим, мили. Значи вила. Със светла гостна. Килими, картини, сребро. Нали? И малка градина. Ливада. Плодни дръвчета. Магнолии. Нали, Франц?

Той въздъхна. „Всичко това чак след десетина години. Аз няма бързо да се издигна…“

Марта притихна — сякаш я нямаше в стаята. Той се обърна с усмивка към нея и на свой ред замря: тя го гледаше, присвила очи, прехапала устна.

— Десет години — пророни тя горчиво и студено. — Искаш да чакаш десет години?

— Така ми се струва — отговори Франц. — Не знам. Освен ако много ми провърви… Но ето на: вземи Пифке; той е в магазина от самото начало, — значи десетина години. И заема добра длъжност. А знам, че живее много скромно… получава не повече от триста и петдесет на месец. И жена му работи. Апартаментчето им е мъничко…

— Слава Богу, че си го разбрал — каза Марта. — Виждаш ли, приятелю, мечтите не могат да се влагат в банка срещу лихви. Това са несигурни акции, а и лихвите са нищожни.

— Но какво да правим? — попита Франц. — Аз, да ти кажа ли, бих се оженил за теб още сега. Не мога да живея без теб. Без теб съм като празен ръкав. Но аз даже килим, или, да речем, приличен сервиз не мога да купя. И изобщо, би се наложило да си търся друга работа — нали разбираш, — а аз нищо не мога, нищо не умея. Значи трябва отново да уча. Бихме живели във влажна стаичка, полугладни… Да икономисваме от храната, от въглищата…

— Да, и тогава, разбира се, никакъв чичо нямаше да ти помага — прекъсна го сухо Марта.

— Това е изобщо немислимо — рече Франц.

— Абсолютно немислимо — повтори Марта.

— Защо ми е сърдиш? — попита той след минута мълчание. — Сякаш съм виновен за нещо… Но аз наистина нямам никаква вина… Ех, ще мечтаем, щом искаш. Само не се сърди. Хайде да продължим. Аз ще имам осем костюма — искаш ли да ти опиша какви?

— За десет години — усмихна се тя, — за десет години, мили мой, мъжката мода ще успее много да се промени.

— Ето, ти пак се сърдиш…

— Да, сърдя се — но не на теб, а на съдбата. Виж какво, Франц — не, ти няма да разбереш…

— Ще разбера — възрази Франц.

— Е, тогава виж какво — обикновено хората правят разни планове, чудесни планове, но изобщо пропускат да се съобразят с едно нещо: със смъртта. Сякаш никой не може да умре. Ах, не ме гледай, сякаш казвам нещо неприлично…

Сега лицето й беше съвсем същото като вчера, когато мърмореше за някакъв полицай. Странно лице.

— Време ми е — намръщи се Марта, бавно стана и си заоправя пред огледалото косата. — По улиците вече продават елхи — каза тя, взряна в огледалото, и вдигна високо лакти. — Искам да купя елха, огромна, много скъпа. Дай ми, моля те, повечко пари.

— Ти днес си зла — въздъхна Франц.

Той слезе с нея по тъмната стълба. Изпрати я до площада. Беше много хлъзгаво, ледът блестеше под фенерите.

— Знаеш ли какво? — подхвърли тя докато се сбогуваха на ъгъла. — Та аз можех да съм днес в траур. Случайност е, че не съм в траур. Помисли за това.

И стана тъкмо каквото тя искаше: Франц веднага се развесели. Погледна я и се разсмя. И тя се разсмя. Господинът с фокстериера, който чакаше кучето да престане да души фенера, ги погледна одобрително и малко завистливо. „В траур“ — каза Франц, давейки се от смях. Тя се засмя и закима. „В траур“ — повтори Франц и избоботи смеха си в длан. Господинът с фокстериера въздъхна и се отдалечи. „Аз те обожавам“ — каза с тънък глас Франц и доста дълго гледа с мокри очи след нея.

Но щом се обърна, щом тръгна, лицето на Марта стана пак съсредоточено и строго. Това Франц вече не го видя. Той избърса с кърпата стъклата на очилата си и все още засмян, бавно тръгна към къщи. Да, наистина — случайност. Ако беше седял до шофьора… Да речем. Просто да беше седнал там. И готово: вдовица. Богата вдовица. След година — сватба. Впрочем защо тези сложни комбинации с колата?… Пък и такава катастрофа невинаги завършва със смърт; най-често се отърваваш с натъртвания, счупвания, наранявания… към случайността не бива да се предявяват прекалено сложни изисквания… точно така, моля, точно така, — та мозъкът да се пръсне… Ала малко ли неща сполитат хората: болести например. Той може да има сърдечен порок? Пък и от инфлуенца хвърлят топа… Как прекрасно щяха да си заживеят тогава… Първокласно щастие. Магазинът щеше да работи, паричките да идват… Но най-вероятно е той да надживее жена си — като някакъв прастар дъб ще стигне до двайсет и първия век. Нали вестниците писаха за някакъв турчин на сто и петдесет…