Владимир Набоков - Поп, дама, вале

— Толкова огромен театър — каза той и поразкърши рамене, за да се освободи незабелязано от отвратителната, покрита със златни косъмчета ръка на Драйер. — Представям си колко ли печелят на вечер! Местата трябва да са към две хиляди…

Драйер, който препрочиташе за втори път програмата, каза:

— Аха, виж това ще е интересно: номер пет — велосипедисти, ексцентрици.

Светлината бавно угасна, кракът на Марта се притисна по-силно, зазвуча музика.

Много забавни неща им показаха тази вечер: господин с накривен цилиндър жонглираше със сребристи бутилки; четирима японци летяха на леко поскърцващи трапеци, а в почивките си хвърляха един на друг тънка пъстра кърпа, с която усърдно си бършеха дланите; клоун с непрекъснато смъкващ се панталон меко падаше на сцената — плъзгаше се със свистене и звучно се стоварваше по очи; бял, сякаш напудрен кон нежно местеше крака в такт с музиката; семейство велосипедисти извличаше от свойствата на колелото всичко възможно; тюлен с преливаща лъскава чернота викаше гърлено и влажно, като задавил се плувец — хлъзгаво, гладко, като намазан с мас, скачаше по дъска в зелената вода на басейна, където полугола мома го целуваше в устата. Драйер от време на време ахкаше от удоволствие и побутваше Франц. А след като отведоха тюлена, който получи за награда риба (и той сочно я лапна във въздуха) — завесата се затвори за миг, а когато отново се разтвори, насред сцената, в полумрака, стоеше озарена жена със сребърни обувки и люспеста рокля и свиреше на светеща цигулка. Прожекторът прилежно я заливаше ту с розова, ту със зелена светлина, диадемата на челото й проблясваше, тя свиреше протяжно, сладко — и Марта изведнъж изпита такова вълнение, тъй прекрасна тъга, че притвори очи и намери в тъмното ръката на Франц, а той почувства същото, каквото и тя, нещо примиращо, замайващо, съзвучно с тяхната любов. Музикалната феерия (така пишеше в програмата) проблясваше и проплакваше, цигулката припламваше като звезда, ту розова, ту зелена светлина озаряваше музикантката… Драйер внезапно не издържа.

— Затворих очи и запуших уши — каза той с плачлив глас. — Кажете ми когато тази гадост свърши.

Марта потрепери; Франц не съобрази веднага за какво става дума и реши, че всичко е загубено — Драйер е разбрал всичко, — и го заля такъв ужас, че чак се просълзи. В това време сцената угасна и театърът загромоля като рукнал върху железен покрив дъжд.

— Ти абсолютно нищо не разбираш от изкуство — обърна се сухо към мъжа си Марта. — И само пречиш на другите да слушат…

Той вдигна демонстративно очи нагоре и шумно издиша; после очебийно се засуети, засвъсва бързо вежди като човек, който иска час по-скоро да се забрави — и намери в програмата следващия номер.

— Виж това е друго — възкликна той. — „Еластична продукция на братята Рели“; след което — „световноизвестен вълшебник“. Да видим.

„… Размина се — мислеше си в това време Франц. — Този път се размина. Уф… Трябва да сме крайно предпазливи… Всъщност трябва да има известна прелест в това, че ето, тя е моя, а той седи до нас и не знае. И все пак е страшно. — Господи, колко е страшно…“

Представлението свърши с филм, както е прието във всички циркове и мюзикхолове от онези отдавнашни времена, откакто се е появил първия прелъстителен „биоскоп“. На мигащия екран, странно плосък след живата сцена, шимпанзе в унизителна човешка дреха вършеше човешки, унизителни за звяра неща. Марта се смееше и повтаряше: „О, не, колко е умен, колко е умен!…“

Франц цъкаше изумен и сериозно твърдеше, че това е предрешено дете.

Когато излязоха на мразовитата улица, озарена от фасадата на театъра, и се приближи верният икар, Драйер се усети, че напоследък някак е прекъснал наблюденията си над шофьора и, малко сърдит на самия себе си, задето още не е стигнал до определен извод, си каза, че тъкмо е време да понадникне скришом. Той погледна втренчено шофьора, който бързо си слагаше кожените ръкавици и се опита да поеме с носа си излизащата от устата му пара. Шофьорът срещна погледа му, показа кафявите корени на зъбите си, въпросително и невинно вдигна вежди.

— Студено-студено — каза бързо Драйер. — Нали?

— Ами, чак пък толкоз! — отговори шофьорът. — Чак пък толкоз…

„Неуловим е — помисли си Драйер. — А нали е почти сигурно, че докато сме били в театъра… Поруменял е, очите му едни щастливи… Впрочем дявол го знае… Е, да видим как ще кара.“

Но шофьорът караше добре. Франц, седнал благоговейно на предната седалка, слушаше гладката бързина, разглеждаше цветята във вазичката, телефона, часовника, сребърния пепелник. Снежната нощ с разлетите звезди на фенерите шумолеше покрай широкия прозорец.