Владимир Набоков - Поп, дама, вале

— Какво има? Мила моя, не те разбирам?…

— Ставай — каза тя. — Плати и да вървим. Не мога да дишам в този задух…

А после, поела студа на ясната ноемврийска нощ, тя в миг отново забогатя, притисна се към него, бързо пристъпи, за да върви в крак с него — и в гънките на къртичата кожа той напипа топлата й ръка.

На другата сутрин, в леглото, в своята светла спалня, Марта си спомни с усмивка нелепата тревога. „Всичко е толкова просто — успокояваше се тя. — Просто аз имам любовник. Това трябва да украсява, а не да усложнява живота. Точно така: приятно украшение. И ако, да речем…“.

Но странно: тя не можеше да насочи наникъде мисълта си: улицата на Франц беше задънена. Мисълта се озоваваше неизменно в задънения й край. Не можеше да си представи, че Франц го няма, че има другиго предвид. А днешният ден, и всички бъдещи, бяха проникнати, обагрени, озарени — от Франц. Тя се опита да помисли за миналото, за годините, когато още не познаваше Франц — и изведнъж във въображението й се появи градчето, през което беше минала веднъж, и сред мъглата на това градче, което едва бе забелязала, се намираше никога невижданата наяве, но така живо описана от Франц къща, бяла със зелен покрив, — а зад ъгъла тухленото училище и слабичко момченце с очила, и майката, която не го обича. Малкото, което Франц й беше разказал за детството си, беше по-ярко и по-важно от това, което тя наистина беше преживяла; и тя не разбираше защо е така, спореше със себе си, уязвена в любовта си към простотата, прямотата, яснотата.

Особено силно ставаше разногласието, когато й се налагаше да се заеме с нещо свързано с къщата, или със скъпа придобивка, която нямаше нищо общо с Франц. Веднъж беше изплувала например мисълта, че ще е добре да купят друг автомобил — но тя изведнъж си каза, че това изобщо не засяга Франц, че той е заобиколен, пропуснат — и въпреки че отдавна мечтаеше за модерна марка лимузина вместо омръзналия икар, цялото удоволствие от такава придобивка беше отровено. Друго нещо беше роклята, която обличаше за Франц, неделният обед, който съставяше от любимите му ястия… Отначало всичко това й беше странно — сякаш се учеше да живее по нов начин и не можеше да свикне отведнъж.

Учудваше я, че в дома й (който особено силно обикна, откакто Франц стана в него, както се казва „свой човек“) живее и някой друг. А той беше неизменно тук, с жълти мустаци, шумен, хранеше се на една маса с нея и спеше в леглото до нея — и я вълнуваха приходите му, също като през онази вече далечна година, когато, превърнат в тежки пари, върху него се изсипваше ли, изсипваше, баластът, изхвърлян от въздушните балони на инфлацията. Та този интерес към дейността на Драйер не се съчетаваше с новия смисъл, пронизващ нейния живот — и тя чувстваше, че не може да е истински щастлива без такова съчетание, но не знаеше как да постигне хармония, как да премахне противоречието.

Веднъж той й показа листче, на което беше пресметнал приблизително състоянието си. „Стигат ли? — попита я той с усмивка. — Как мислиш?“ Тя си каза, че такива пари наистина са достатъчни за много години мързелив живот. Но докато съществува Драйер, той трябва да продължи да печели. Затова тя сви рамене и мълчаливо му върна листчето. Двамата стояха до бюрото, на което рицарят държеше запаления си фенер — а по особената тишина се усещаше, че навън меко се сипе сняг. Така си беше: декември бе снежен, със силни студове — според вестниците — за радост на помнещите го такъв кореняци. Драйер върна бележника в джоба и погледна развълнувано часовника. Днес те тримата, той, жена му и племенникът щяха да ходят на мюзикхол. Той се страхуваше като момченце да не закъснеят. Марта протегна ръка към вестника на масата, прегледа обявите и хрониката, прочете, че за петстотин хиляди се продава разкошна вила, че, за съжаление, не може да се очаква повишаване на температурата, и че се е преобърнал автомобил, при което е бил убит актьорът Курт Винтер, който отивал при болната си съпруга. В съседната стая, пъхнал ръце в джобовете, Франц слушаше навъсено тлъстия глас на радиото.

В театъра (просторен, многолюден, с гигантска, още неразкрита сцена) те се притиснаха в една от онези ужасно тесни ложи, в които веднага тъй ясно разбираш колко неудобно, карикатурно дълго, кокалесто-ставно настръхнало нещо са чифт мъжки крака. Особено трудно му беше на върлинестия Франц: не стига, че долните му крайници в миг натежаха и го заболяха — както поглеждаше невъзмутимо встрани, Марта се беше притиснала силно и сладко с копринено коляно към десния му, неудобно свит крак, а Драйер, седнал вляво и малко отзад, се беше опрял лекичко на рамото му и му гъделичкаше ухото с крайчето на програмата. Франц изпитваше непоносим страх, че ето на, съпругът ще забележи нещо — но да отмести крак не можеше, нямаше място, — освен това, Марта раздвижваше от време на време пищял и тогава по цялото му тяло преминаваха копринени искри, от които не можеше да се откаже.