Владимир Набоков - Поп, дама, вале

— Добре дошъл — каза Драйер, — седнете.

Изобретателят седна.

— И така? — попита Драйер, като си играеше с молива. Изобретателят се изсекна, загърна грижливо изхвърленото и дълго напъхва кърпата в джоба.

— Идвам с предложение — каза той най-сетне и сключи тесни окосмени ръце.

— Някакви нови подробности? — намекна Драйер, който рисуваше с молива концентрични кръгове върху попивателната.

Изобретателят кимна, понижи глас и заговори. На масата зазвъня телефонът. Драйер се усмихна нежно на посетителя и вдигна енергично слушалката до ухото си.

— … Аз съм. Забравила съм: ти каза май, че днес няма да вечеряш вкъщи?

— Точно така, душице.

— И ще се прибереш късно?

— След полунощ. Заседание на управата. Иди някъде, ако ти е скучно.

— Не зная. Може точно така да направя.

— Чудесно — закима Драйер, — довиждане… А, чакай, исках още…

Но тя вече беше сложила слушалката.

Изобретателят се правеше, че не слуша. Драйер забеляза и заради остроумната шега с тънко, умилно гласче каза: „Беше младата ми приятелка…“.

Изобретателят учтиво се усмихна и веднага продължи обясненията си. Драйер подхвана нова серия концентрични кръгове. Секретарят донесе пачка писма и безмълвно изчезна. Изобретателят говореше. Драйер изведнъж остави молива, отпусна се меко в креслото и вече веднъж изпитаното очарование отново го завладя.

— Как се изразихте? — хитро прекъсна той. — Благородната бавност на лунатик?

— Да — ако желаете — каза другият. — Но наред с това и най-естествена пъргавина.

— Продължете, продължете — присви очи Драйер, — това е същинско врачуване.

Беше неугледно, навъсено ресторантче на улицата, на която живееше Франц. Трима мъже мълчаливо хвърляха карти. Съпругата на единия, бледа като резен изстинало телешко, сънено наблюдаваше играта им. Слабичка госпожица с тик прелистваше в ъгъла илюстровано списание, в което нечий химически молив отдавна беше запълнил хищно празнотите в кръстословицата. Дамата с палто от къртича кожа (приятно поразило кръчмарката) и младият мъж с очила с рамка от костенурка пиеха вишновка и се гледаха в очите. Пиян младеж с каскет почукваше по дебелото стъкло, зад което върху метален салам се бяха събрали монети — загубата на всички, които пъхаха по един грош, а после движеха с ръчката насам-натам тенекиеното жонгльорче, докато граховото зърно се изтърколеше по лъкатушните жлебчета. Беше възтъмно, тихо и задимено. Тезгяхът просветваше с рибешки блясък, премръзнал от бирената пяна. Кръчмарката, с две зелени футболни топки вместо гърди и с множество розови лунички на лицето, се прозяваше и гледаше натам, където келнерът, полускрит от паравана, унищожаваше планина варени картофи. На стената имаше дървен часовник, монтиран по някакъв начин в еленови рога и хромолитография — срещата на Бисмарк с Наполеон III. Картоиграчите шумоляха все по-тихо.

— Изборът ни е добър, тук наистина никой няма да ни види…

Той стисна ръката й под масата:

— Не става ли късно, скъпа — дали не е време?

— Чичо ти ще се прибере чак в полунощ, дори още по-късно… Имаме време.

— Прощавай, че те заведох в такова кръчме.

— Остави, няма нищо… Казвам ти: изборът ни е добър. Ще пием още нещо.

— Ти си тук като кралица. Инкогнито. Бих искал да пия с теб шампанско. И наоколо ни да танцуват…

Тя се облегна на масата, притиснала буза с юмрук и в странната тишина му се стори, че чува как тиктака часовничето на китката й — златно, голямо колкото котешко око. Тя въздъхна и едновременно се усмихна. Мълчание.

— Я ми кажи — сит ли си? Толкова си ми слабичък…

— Ах, какво говориш… И какво значение има? Аз през целия си живот съм бил нещастен. А сега ти си с мен. Това е някакъв невероятен сън…

Играчите застинаха, загледани в картите. Бледата подпухнала жена, седнала до тях, се беше отпуснала без сили на рамото на мъжа си. Госпожицата се беше замислила и бузата й вече не приритваше. Сложеното на дървена рамка илюстрирано списание беше клюмнало листа, като знаме в безветрие… Тишина… Вцепененост.

Тя първа се размърда; а той, като се отърсваше от странна дрямка, запримигва и оправи реверите на сакото.

— Аз го обичам, а той е беден — каза тя на шега, каза го и изведнъж изразът на лицето й се промени. Привидя й се, че ето, и тя като него няма пукната пара — и ето ги двамата тук, в жалката кръчмичка, в съседство със сънени занаятчии, пияници, евтини проститутки, сред оглушителната тишина, на лепкава чашка убиват съботната нощ. Тя с ужас почувства, че ето този нежен бедняк е наистина неин съпруг, младият й съпруг, когото тя никому няма да даде… Кърпени чорапи, две скромни рокли, беззъб гребен, стая с подпухнало огледало, малиновокафяви от прането и готвенето ръце, тази кръчма, в която за една марка можеш царски да се напиеш… така я достраша, че тя впи нокти в китката му.