Мислите му бяха също толкова еднообразни, както и движенията, а редът им съответстваше на реда на неговия ден. „Тъпото ножче; порязах се. Днес е девети, не, десети, не, единайсети юни. Влакът закъсня с две минути. Има глупаци, които отстъпват място на дамите. Чисти си зъбите с нашата паста и ще се усмихваш често. Чисти си зъбите. Предпоследната спирка. Ще се усмихваш често. Ще се усмихваш често. Ще се усмихваш. Пристигнахме…“
И, както зад думите, изписани на стъклото, така и зад тези еднообразни мисли, имаше черен мрак, мрак, в който не биваше да вниква. Но имаше странни пролуки. Веднъж му се стори, че седналият до него чиновник от полицията с чанта под мишницата, го гледа подозрително. В писмата на майка му сякаш се таяха намеци: тя твърдеше например, че в писмата си до нея той пропуска букви, не дописва думи, бърка. Или още — в магазина жълтото тюленоподобно лице на гумения човек, предназначен да развлича къпещите се, му заприлича на лицето на Драйер и той се зарадва, когато го отнесоха. Щом усетеше аромата на цъфнала липа, си спомняше изведнъж със странна тъга училището в родното градче. Веднъж му се привидя, че в младото момиче с червена рокля и подскачащи гърди, което притича през улицата с връзка ключове в ръка, е познал дъщерята на портиера, която беше привлякла вниманието му някога, преди много векове. Това бяха само мимолетни припламвания на съзнанието; той веднага се връщаше към машиналното си полубитие.
За сметка на това нощем, насън, нещо в него се отприщваше. Двамата с Марта отрязваха с трион главата на Пифке, въпреки че, първо, той беше целият сбръчкан, и второ, на езика на сънищата се наричаше Драйер. В тези сънища ужасът, безсилието, отвращението се съчетаваха с някакво отвъдно чувство, познато може би само на онези, които току-що са умрели, или които са полудели, защото са разгадали смисъла на съществуващото. Така в един от сънищата Драйер навиваше бавно грамофона и Франц знаеше, че ей сега грамофонът ще изкрещи дума, която ще обясни всичко и след което е невъзможно да се живее. А грамофонът тананикаше позната песничка за някакъв негър и любовта на негъра, но по лицето на Драйер Франц изведнъж забелязваше, че това е измама, че хитро го лъжат, че в песничката е скрита именно думата, която не бива да бъде чута — и той се събуждаше с вик и дълго не можеше да разбере какъв е този блед квадрат в далечината и едва когато бледият квадрат се превръщаше просто в прозореца в неговата тъмна стая, сърцебиенето минаваше и той отпускаше с въздишка глава на възглавницата. И внезапно Марта с ужасно лице, бледо, блестящо, с широки скули, със старчески отпуснати гънки край треперещите устни, се втурваше при него, сграбчваше го за китката, замъкваше го на някакъв балкон, увиснал високо над улицата, а там, на паважа, стоеше полицай и държеше нещо пред себе си и бавно растеше и дорасна до балкона и с вестник в ръка прочете с висок глас на Франц смъртна присъда.
Той купи в аптеката капки срещу нервност и една нощ наистина спа непробудно, но после всичко почна отначало, по-зле отпреди.
Неговият колега по отдел, русият атлет, отбеляза веднъж колко е блед и го посъветва да се къпе в неделен ден в езерото, да се пече на слънце. Но над Франц тегнеше леден мързел и освен това свободен час означаваше час с Марта. А тя тълкуваше неговата бледност като онзи остър недъг, от който боледуваше и тя, като треска от натрапчива мисъл. Тя се радваше когато, понякога, в присъствието на Драйер, срещнал погледа й, Франц почваше да свива и отваря юмруци, да чупи кибритени клечки, да пипа нещо по масата. Тогава й се струваше, че нейните лъчи го пронизват целия и ако прободе с остър лъч онази напрегнато свита частица от неговата душа, в която се таи сдържаният образ на убийството, тази частица ще експлодира, пружината ще се развие и той на мига ще се втурне. Но се ядосваше, когато Франц биваше потресен не от нея, не от неин поглед и дума. Тя слушаше мърморенето му и свиваше рамене:
— Но разбери, той е луд — повтаряше Франц. — Знам, че е луд.
— Глупости. Не е луд, а просто чудак. За нас е даже изгодно. Престани, моля те, да се гърчиш.
— Но това е ужасно — настояваше Франц, — ужасно е да живееш в апартамент, в който хазяинът е душевноболен. Ето, и пощаджията го потвърждава. Аз не мога…
— Я престани. Той е съвсем кротък. Има болна жена…
Франц клатеше глава.
— … Тя никога не се показва… това не ми харесва. Ах, всичко е толкова неприятно…
— Глупавичкият ми! За нас е добре. Никой не ни следи, не души. Мисля, че в това отношение много ни провървя.
Читать дальше