— Един Господ знае какво става в стаята им — въздъхна Франц. — Понякога се чува толкова странен шум, нещо като смях, нещо като… Не знам… като кудкудякане…
— Хайде, стига — каза тихо Марта.
Той млъкна, отпуснал едното рамо по-ниско от другото.
— Мили, мили — заговори тя унило и бурно. — Нима всичко това има значение? Нима не чувстваш, че дните си минават, а ние все се суетим, не знаем какво да предприемем. Нали ще се докараме дотам, че някой прекрасен ден просто ще се нахвърлим, ще го разкъсаме, ще го стъпчем… не бива толкова да протакаме. Трябва да измислим нещо. И знаеш ли… — Тя понижи глас почти до шепот. — … Знаеш ли, той напоследък е толкова жив, невъзможно жив…
Тя имаше право. Животът направо искреше в Драйер. Така му действаха ароматът на цъфтящите липи, слънцето, играта на тенис, сложният кръговрат на предприетото. Освен това той имаше увлечение. Беше решил да скрие за известно време това увлечение от жена си, макар всъщност на два-три пъти да беше намекнал за нещо особено, необикновено. Но от друга страна, как би й обяснил по какво се е увлякъл? Невъзможно. Щеше да реши, че е празна прищявка. Възрастен Пигмалион и дузина електрически Галатеи. Те вече оживяваха, оживяваха… Жена му щеше да заяви: „Занимаваш се с глупости.“ Да, но какви чудесни глупости… Той се усмихна, като си каза, че тя сигурно си има свои приумици. Преди да си легне например, розова вода с лед. И не само грижи за лицето, но и разни упражнения, уроци по ритмична гимнастика — кажи-речи всеки ден. Усмихна се пак и почука с бастуна по ограда от колове. Вървеше по слънчевата страна на улицата. Спътникът му — чернокосият изобретател, все намекваше, че няма да е зле да минат на сенчестия тротоар. Но Драйер не го слушаше. Щом на него му е приятно слънцето, то трябва да е приятно и на другите. „Още е доста далеч — въздъхна спътникът му, — непременно ли искате пеша?“ — „С ваше разрешение“ — разсеяно се поклони Драйер и поускори крачка. Сега си мислеше колко весело е да се живее, колко любопитно е всичко в живота. Ето, сега например го водят да гледа нещо твърде забавно. Ако спре някой минувач и го попита: „Я отгатни, драги, какво отивам да гледам и защо трябва да отида“ — минувачът в никакъв случай не би му отговорил. Нещо повече: всички тези хора на улицата, които сноват покрай него, чакат по трамвайните спирки — какво събрание от тайни, невероятни, поразителни професии, спомени. Ей този например, с меката шапка и монокъла — той може да помни някоя фантастична нощ, спортна хладина, завладян от англичаните окоп, където по завоите на преходите още стоят смешни надписи: Пикадили, Бонд Стрийт, Кингс Крос. Или може би ябълковата миризма на задушливия газ, жвакащата кал и грохотът в небето. Но защо да дарява чужд човек със собствения си спомен? Нали може да се предположи и какво ли не друго, — че този минувач заминава утре за Китай, или че е известен детектив, или акробат, или майстор на ски скокове, или е написал чудесна книга. Нищо не се знае и всичко е възможно.
— Надясно — каза задъхано неговият спътник. — Онази къща — със статуите.
Това беше музеят по криминология, изложение на беззаконията към сградата на централния съд. У един почтен бюргер, разкъсал най-неочаквано детето на съседа, сред другите тайни куриози намерили и изкуствена жена. Тази жена била сега в музея. Подтикнат от професионална тревога, изобретателят пожела да я види. Но жената се оказа направена грубовато, а тайнственият материал, за който говореха вестниците, излезе просто гутаперча. Наистина, тя можеше да затваря стъклените си очи, нагряваше се отвътре, косата беше истинска — но общо взето глупост, нищо ново — вулгарна кукла. Изобретателят веднага си тръгна, но Драйер, който винаги се страхуваше да не изтърве нещо любопитно, реши да обиколи всички зали на музея. Той огледа лицата на безброй престъпници, увеличени снимки на уши, длани, нечистоплътни отпечатъци, кухненски ножове, въжета, някакви избелели дрипи, прашни шишенца — хиляди малки, незаслужено обидени всекидневни предмети — и пак редици снимки, лица на немити, зле облечени убийци — подпухналите лица на техните жертви, заприличали след смъртта си на тях, — и всичко беше толкова мизерно, толкова скучно, толкова глупаво, че Драйер изведнъж се усмихна. Мислеше си колко ли отегчителен, бездарен, обзет от натрапчива идея тъп човек или истеричен глупак трябва да си, за да се озовеш в тази колекция. Мъртвешката сивота на експонатите, белег от минало престъпление върху предмет от еснафска обстановка, напразно обидена масичка, на която са намерили отпечатък от мръсен пръст — буркан от сладко, и той някак замесен, ръждясали гайки, копчета, тенекиен леген — в представата на Драйер всичко това изразяваше самата същност на престъплението. Колко много пропускат тези глупци! Пропускат не само всички чудеса на ежедневния живот, обикновеното удоволствие да съществуваш, но дори мигове като този, способността да проявиш любопитство към нещо само по себе си скучно. И обикновено всичко свършва със съд, каторга, екзекуция. На разсъмване в автомобил пътуват сънени, бледи хора с цилиндри — представители на града, помощници на кмета. Студено е, мъгливо, пет часът сутринта. Какво ли магаре се чувстваш — с цилиндър в пет сутринта! Като магаре стоиш в тъмничния двор. И довеждат осъдения. Помощниците на палача тихо го придумват: „Не викай… не викай…“ После показват на публиката отсечената глава. Какво трябва да прави човекът с цилиндър, когато гледа тази глава — съчувствено да й кимне или укоризнено да се навъси, или ободряващо да се усмихне: тъй де, нали видя колко просто и бързо стана всичко… Драйер се улови за мисълта, че би било любопитно все пак да се събуди в ранни зори и след грижливо избърсване и обилна закуска да излезе в раирана затворническа пижама в студения двор, да потупа якия палач по корема, да помаха приветливо за сбогом на всички събрали се, да позяпа пребледнелите лица на магистратите… Да, неприятни лица. Ето например някакъв нехранимайко посякъл баща си и майка си: с големи уши, мърляв. Ето небръснат господин, оставил на гарата сандък с трупа на годеницата си. И още някакви с тъпи муцуни. И още. А ето и с помощта на какво секат главите — дъска, дървен нашийник — всичко както си му е редът. А до тях американски стол. Зъболекар с маска. И за пациента — маска на лицето с дупки за очите. Разрязват крачола на пищяла, за да допрат жицата. Пускат тока. Подскачаш, хоп-хоп, като през трапове. Жилите на китките се пукат, от устата, от ушите кълба пара. Какви глупаци! Колекция от глупашки физиономии и измъчени вещи.
Читать дальше