Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Но нейната припряност сега беше лека. Наоколо вълни, сияние… гърдите дишат толкова леко… на душата е толкова ясно. Една-единствена дума — „вода“ разреши всичко. В ключа към най-сложна задача ни поразява преди всичко тъкмо неговата простота, неговата хармонична очевидност, до която стигаме само след непохватни, изкуствени опити. Тъкмо по тази простота намери Марта отгадката. Вода. Яснота. Щастие. Изпита огромно желание на минутата да види Франц, да му каже тази едничка, всичко осветляваща дума, телеграфния шифър на техния живот. Но сега беше полунощ, такси, Драйер, стоп, проливен дъжд, вратичката, стоп, антрето, стълбата, спалнята, стоп — беше невъзможно да го види веднага! А утре е неделя. Ами сега! Не го предупреди, че няма да отиде сутринта при него, защото Драйер няма да ходи на тенис — прекалено е влажно. Но дори това отлагане, което иначе би я вбесило, сега й се стори дребна неприятност — толкова спокойно, толкова плавно се движеше уверената й мисъл.

На другата сутрин тя се събуди късно и първото й чувство беше: вчера се случи нещо прекрасно. На терасата Драйер си беше изпил кафето и четеше вестник. Когато тя се появи — сияеща, с бледозелена жоржетена рокля, той стана и целуна прохладната й ръка, както правеше винаги при неделната утринна среща. Сребърната захарница блестеше ослепително на слънцето. После бавно угасна. Пак пламна.

— Нима кортовете още не са изсъхнали? — каза Марта.

— Три дни валя като из ведро — отговори той и продължи да движи очи по редовете на вестника. — И днес времето е несигурно. В Египет са намерили в гробница играчки и рози — те са на три хиляди години…

— Ти писа ли за стаите? — Той закима, без да вдига очи, и продължи да кима по инерция, все по-слабо.

Кимай… кимай… сега това няма значение. Франц чудесно плува — това не ти е тенисът. Той е роден край голяма река. И тя е родена край голяма река — може да се държи с часове над водата… легне си по гръб, водата я люлее, хубаво е, прохладно… И мислите й се плъзгаха с някаква изящна плавност, без тласъци, без усилие. Нямаше нужда да измисля, а само да изразява вече набелязаното.

Той остави шумно вестника и рече:

— Да идем да се поразходим… А? Какво мислиш?

— Иди сам — отговори тя. — Трябва да напиша няколко писма.

Той си каза: ами ако я помоля, ако нежно я помоля? Днес имам свободна сутрин. На толкова време веднъж…

Но стана някак така, че той не продума. След минута Марта го видя от терасата как отваря, метнал шлифера през ръка, вратичката, пуска пред себе си Том, сякаш е дама, отдалечава се и пътьом пали цигара.

Известно време тя седя съвсем неподвижно. Захарницата припламваше и гаснеше. Изведнъж на покривката се появи сиво-синьо петънце, разля се, до него друго, трето; на ръката й падна капка; тя стана, погледна нагоре. Слугинята заприбира бързо съдовете, покривката и също поглеждаше към небето. Марта влезе вътре. Някъде издрънча прозорец. Слугинята, вече цялата мокра, прегърнала покривката, се втурна, като се смееше и мърмореше, от терасата към кухнята. Марта стоеше насред притъмнялата гостна, приглаждаше косата на слепоочията си и се усмихваше. Почака още няколко минути. Всичко наоколо бълбукаше, шумолеше, дишаше. Помисли си дали да не предупреди първо по телефона — но нетърпението й беше толкова силно, че да се занимава с телефона, й се видя излишна загуба на време. Тя отиде бързо в антрето, облече с шумолене мушамата, грабна чадъра. Фрида й донесе от спалнята шапката и чантата. „Да бяхте почакали — каза Фрида, — много силно вали.“ Тя се разсмя, каза, че отива до пощата. Дъждът забарабани по изпънатата коприна на чадъра. Вратичката се тръшна, изпръска й ръката. Тя тръгна енергично по огледалния тротоар, забързана към стоянката на такситата. И изведнъж нещо се случи. Слънцето шибна със замах дългите струи на дъжда, скоси ги и те станаха изведнъж тънки, златни, беззвучни. Слънцето замахваше отново и отново — разбитият дъжд вече летеше на отделни огнени капки, асфалтът преливаше с лилава синева — внезапно стана толкова светло и горещо, че Драйер свали пътьом шлифера, а Том, малко потъмнял от дъжда, веднага се оживи, вирна високо опашка и се устреми в поход подир една рижа дакелка. И Том, и дакелката имаха желание да си помиришат взаимно под опашките и доста дълго се въртяха на място, докато Драйер не свирна. Той вървеше бавно и се оглеждаше встрани, защото се беше озовал на твърде интересно място, където идваше рядко, въпреки че беше близо до дома му. Тук-таме се строяха вили или се извисяваше нова огромна сграда, направена сякаш от онези хубави розови кубчета, от които строят къщи децата. А наоколо на мокрото слънце блестяха зелени участъци, спретнати зеленчукови градинки, в които се закръгляше тук-таме тиква с телесен цвят. Последва пак парче от града — по-старо и по-сиво — и изведнъж от някаква кръчма, бършейки уста с длан, излезе Франц.