Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Той окончателно се смути — и нищо чудно. Преди всичко изобщо не очакваше да види Марта. Струваше му се, че Драйер ще го приеме в кабинета си и ще му съобщи за нещо важно, много важно, с което Франц трябва незабавно да се заеме. Усмивката на Марта тутакси го замая. Той в миг си изясни причината за своя смут. Като онова семе, което факирът заравя в земята, за да издърпа с отчаяна магия от нея живо дърво, молбата на Марта да скрие от Драйер невинното им похождение, молба, на която почти не бе обърнал внимание, сега, в присъствието на Драйер, мигновено и чудовищно се разрасна и се превърна в тайна, която странно го свързваше с Марта. Наред с това си спомни думите на старчето за приятелката и му стана горещо, сладко и срамно. Опита се да отхвърли магията, да погледне Марта спокойно и весело; но като срещна нетърпимо втренчения й поглед, продължи да попива безпомощно с кърпа мократа покривка, въпреки че Драйер се смееше и избутваше ръката му. Допреди малко той лежеше в кревата си — а сега изведнъж се бе озовал в искрящата трапезария и сякаш насън страдаше, че не може да спре струйката, която беше заобиколила солницата и под прикритието на ръба на чинията се опитваше да дотича до сгъвката на покривката. Марта с усмивка (утре и без това ще трябва чиста покривка) премести поглед върху ръцете му, нежната игра на ставите под изопнатата кожа — треперещите дълги пръсти и кой знае защо осеза как този ден не е облякла нищо вълнено.

Драйер изведнъж стана и каза:

— Франц, това може да е негостоприемно — но няма как, вече е късно и ние с теб трябва да тръгваме…

— Къде? — попита объркано Франц и пъхна мократа топка на кърпата в джоба си. Марта погледна с хладно учудване мъжа си.

— Сега ще видиш — каза Драйер и в очите му светнаха познати на Марта пламъчета.

„Що за глупости — помисли си тя злобно. — Какво ли е намислил?“

В антрето тя го задържа и в скороговорка прошепна:

— Къде отиваш? Къде отиваш? Настоявам да ми кажеш къде отиваш?

— Да гуляя — отговори весело Драйер, с надежда да предизвика още една прекрасна усмивка.

Тя трепна; той я потупа по бузата и излезе. Марта се върна в трапезарията, постоя замислена зад стола, на който току-що беше седял Франц; после вдигна ядосано покривката там, където имаше разлята вода и подложи под покривката чиния. В огледалото се отразиха зелената й рокля, нежната шия под тъмната тежест на кока, блясъкът на дребните бисери. Тя дори не почувства, че огледалото я гледа — и, като се движеше бавно, раздигайки шунката, продължи от време на време да се отразява в него. После угаси лампата в трапезарията и като гризеше огърлицата, се качи в спалнята си.

„Сигурно е точно така — мислеше тя. — Ще го събере с някоя развратница, а тя ще го зарази… И е загубен…“

Тя бавно се засъблича и изведнъж почувства, че ей сега ще се разплаче. Само това липсваше. Почакай, само почакай да се прибереш. Особено ако си се пошегувал… И изобщо, на какво прилича това: да го поканиш и да го отведеш… През нощта… Дявол знае какво… дявол знае какво…

Тя отново, както вече много пъти, прекара в паметта си всички прегрешения на своя съпруг. Струваше й се, че ги помни всичките. Бяха много. Но това не й пречеше да казва на сестра си, когато тя дохождаше от Хамбург, че е щастлива, че бракът й е щастлив. И наистина: Марта смяташе, че бракът й не се различава от всеки друг брак, че винаги има разногласия, че жената винаги се бори с мъжа, с приумиците му, с отстъпленията от изконните правила — и тъкмо това е щастливият брак. Нещастен брак е когато мъжът е беден или отива в затвора за тъмно провинение, или харчи пари за издръжка на любовници — дотогава Марта не се оплакваше от положението си, защото то беше естествено, обичайно…

Тя почти не го познаваше, когато преди седем години нейните родители, разорили се търговци, без усилия я придумаха да се омъжи за лесно и вълшебно забогатяващия Драйер. Той беше много весел, пееше със смешен глас, подари й катеричка, която миришеше лошо… И едва след сватбата, когато мъжът й, заради медения месец в Норвегия — и защо в Норвегия, не се знаеше, — се отказа от важно делово пътуване до Берн, едва тогава някои неща се изясниха.

В тъмното такси (мощният черен икар още беше на ремонт) Драйер мълчеше; тайнствено тлееше възпаленият огън на пурата му. Франц също мълчеше и с отмаляла, трескава тревога недоумяваше къде го водят. След третия завой изобщо загуби чувство за посока.

До този ден беше успял да изучи само тихия район, в който живееше, и района на булеварда в противоположния край на града. Всичко между тези два живи оазиса беше неизследвана мъгла, тъй че в неговото съзнание образът на столицата напомняше онези първи карти, на които географът, още неизстинал след странстванията, е отбелязал всичко, което е открил, забулвайки останалото в облачна синева и поразявайки суеверните умове с очертана със замах тера инкогнита. Той гледаше през прозореца и му се струваше, че тъмните улици бавно изсветляват, отново гаснат, отново събират светлина и запламтяват по-силно, после пак избледняват и внезапно, вече с някаква искриста увереност, възмъжали в теснотата на мрака, избухват с невероятни светлини, със сините и румени водопади на светлинните реклами. Проплува мъглива църква, като тежка сянка сред озарените ефирни сгради — колата профуча нататък, плъзна се плавно по блестящия асфалт и спря до тротоара.