— Всичко — аз — каза. — Всичко — аз. Само аз.
Марта отиде до прозореца, погледна към улицата, после се върна.
— Та колко искате? — попита тя равнодушно.
— Петдесет и пет — бодро отговори старчето.
— По-точно — с електричеството, с кафето сутрин?
— Господинът на служба ли е? — попита старчето и кимна към Франц.
— Да — рече припряно Франц.
— Петдесет и пет за всичко — отсече старчето.
— Скъпо е — заяви Марта.
— Не е скъпо — възрази старчето.
— Извънредно скъпо е — каза Марта.
Старчето се усмихна.
— Е, щом е така — въздъхна Марта и се обърна към вратата.
Франц усети, че стаята ей сега завинаги ще отплува. Той замачка шапката си, като се мъчеше да улови погледа на Марта.
— Петдесет и пет — повтори замислено старчето.
— Петдесет — каза Марта.
Старчето отвори уста и пак здраво я затвори.
— Добре — рече то най-сетне, — само да гаси не по-късно от единайсет.
— Разбира се — намеси се Франц — разбира се… Напълно ви разбирам…
— Кога искате да се нанесете? — попита старчето.
— Днес, веднага — отвърна Франц. — Само да си донеса куфара от хотела.
— Някакво капаро? — предложи старчето с тънка усмивчица.
Сякаш се усмихваше и цялата стая. Тя вече не беше чужда. Когато Франц излезе пак на улицата, в съзнанието му от нея беше останала неизстиналата вдлъбнатина, която тя беше образувала от куп дребни впечатления. Докато се сбогуваше с него на ъгъла, Марта видя благодарен блясък зад кръглите стъкла на очилата му. И по-късно, докато отиваше към фотографското ателие да даде близо две дузини още непрогледнали тиролски снимки, тя с оправдано чувство на тържество си припомняше разговора.
Заръмя. Улавяйки влагата, широко се разтвориха вратите на цветарските магазини. Ръменето премина в силен дъжд. На Марта й стана неприятно и тревожно — защото не можеше да хване такси, защото капките се опитваха да се промъкнат под чадъра, измивайки пудрата от носа й, защото и вчерашният ден, и днешният бяха някак нови, нелепи, и в тях смътно се провиждаха още неясни, но значими очертания. И сякаш този възтъмен разтвор, в който ще плуват и ще се проясняват Тиролските планини — този дъжд, тази тънка дъждовна влага проявяваше в душата й лъскави образи. Измокрен, весел синеок господин, случаен познат на мъжа й, отново й говореше забързано под също такъв дъжд за вълнение и безсъници, той беше отминал и изчезнал зад ъгъла на паметта й. Или в бидермайерската й гостна онзи глупак художникът, повехнало конте с мръсни нокти, което се беше впило в голата й шия, и й трябваше време, за да го откъсне от себе си. Или — този образ беше скорошен, — чужденецът бизнесмен с чудесни синкави, разделени на път бели коси, който й беше шепнал, докато си играеше с ръката й, че тя, разбира се, ще дойде в стаята му в хотела, а тя се усмихваше и смътно съжаляваше, загдето той е чужденец. Заедно с тях, с тези хора, които я бяха докосвали бързо-бързо със студени длани, тя се прибра вкъщи, разтърси рамо и с лекота ги отхвърли, както отхвърли в ъгъла и разтворения мокър чадър.
— Аз съм глупачка — каза тя, — какво има? За какво да се тревожа? Това рано или късно ще стане. Иначе не може да бъде.
Някак изведнъж всичко стана лесно, ясно, отчетливо. Тя с удоволствие нахока Фрида, че песът е оставил следи по килима; изяде с чая куп малки сандвичи; обади се деловито в касата на киното да й запазят два билета за премиерата в петък и реши да отиде със старата Грюн, когато се оказа, че тази вечер Драйер е зает. А Драйер наистина беше много зает. Той така се беше увлякъл от неочакваното предложение на чуждестранна фирма, от сложните преговори с нея, от телефонните престрелки и от дипломатическата плавност на важните съвещания, че няколко дни изобщо не се сети за Франц. Всъщност спомняше си за него, но ненавременно, докато се топеше от удоволствие като златен призрак до шия в топлата вана, докато бързаше от кантората към фабриката, когато пушеше в леглото цигара, преди да угаси лампата; Франц му се мяркаше, Драйер мислено му обещаваше, че ще се заеме с него малко по-късно и тутакси започваше да мисли за друго.
На Франц от това не му ставаше по-леко. Когато първото приятно вълнение от новото жилище премина — а то мина бързо, — той се запита какво да прави по-нататък. Марта беше записала номера на телефона му и беше казала хладно: „Ще предам, че сте се отбили и сте оставили телефона си.“ Но никой не му се обаждаше. А да го стори той, не смееше. Да отиде сега просто ей тъй при Драйер също не смееше, не се доверяваше на случая, който последния път така великолепно беше преобразил несполучливото му посещение. Трябваше да чака. Очевидно в края на краищата Драйер ще го извика, но чакането беше неприятно. Защото още първата сутрин хазяинът му донесе собственоръчно в седем и половина чаша слабо кафе с две бучки захар в чинийката и наставнически заяви:
Читать дальше