Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Като ужасно бързаше и се вълнуваше, Франц нахлузи над нощницата панталона, втурна се бос по коридора, увисналите му тиранти се закачиха за дръжката на вратата, дръпна се и гумата го перна болезнено по ухото, замяркаха се тъмните стени на коридора, някакъв сандък успя да го удари бързо по коляното и най-сетне с райски блясък засия на стената телефонното съоръжение. Дали защото Франц не беше свикнал с телефоните, или защото беше тъй развълнуван, толкова се беше задъхал — но отначало не можа да разпознае гласа, който му лаеше в ухото. „Ела веднага при мен вкъщи — каза най-сетне ясно гласът. — Чу ли? Моля те, побързай. Чакам те…“ — „Ах, здравейте, здравейте…“ — запелтечи Франц, но телефонът вече беше пуст. Драйер окачи със замах слушалката, облегна се пак на масата и продължи да записва бързо в голямо джобно тефтерче всичко, което трябваше да направи утре. После погледна часовника, съобразявайки, че жена му трябва ей сега да се върне от киното. Потри с пъргава длан чело, усмихна се хитро, извади от чекмеджето връзка ключове и електрическо фенерче, подобно на тръба с изпъкнало око. Още не беше свалил палтото — току-що се беше прибрал и както си беше с него, отиде в кабинета, както правеше винаги, когато бързаше нещо да запише; някъде да се обади. Сега той шумно отмести стола и сваляйки пътьом мъхестото си, широко, жълто палто, отиде в антрето и там го окачи. После пусна в огромния джоб на вече успокоилото се палто ключовете и фенерчето. Том, който лежеше до вратата, стана, потърка нежно глава в крака му и пак легна. Драйер се заключи звънко в тоалетната, където на варосаната стена дремеха малки, остарели комари, и след минута, вече с домашна, бавна походка, мина отново в кабинета, а оттам в трапезарията.

Там масата беше сложена, на блюдото сред мозайка лебервурст аленееше вестфалска шунка. Едро, сякаш налято със светлина грозде, висеше от края на фруктиерата. Драйер откъсна зърно, хвърли го в уста, погледна изкосо към шунката, но реши да изчака Марта. В огледалото се отразяваха широкият му светлосив гръб, сенчестите свивки на ръкава, жълтите кичури пригладена коса. Той бързо се обърна, сякаш усетил, че някой го гледа, отмести се и в огледалото остана само яркобелият ъгъл на сервираната маса на черен фон, където тъмно и скъпоценно проблясваше кристалната посуда в бюфета. Изведнъж откъм отвъдната страна на тишината се чу безкрайно лек звук: някой търсеше там чувствителна точка; намери я, прониза я с удар на ключ, отчетливо го завъртя — и всичко се оживи: в огледалото на два пъти премина сивото рамо на Драйер, лакомо закрачил около шунката; вратата тропна, влезе Марта, очите й блестяха и тя силно бършеше нос с парфюмирана кърпичка; след нея, изхвърляйки меко лапи, влезе и вече съвсем будното куче.

— Сядай, сядай, душице — бодро възкликна Драйер и включи хитроумното електричество, стоплящо вода за чая. Марта се усмихваше. Напоследък изобщо се усмихваше доста често, което безкрайно радваше Драйер. Тя се намираше в приятното положение на човек, комуто в близко бъдеще е обещано удоволствие. Беше готова да чака известно време, защото знаеше, че удоволствието непременно ще дойде. Днес беше извикала бояджии да освежат фасадата на къщата. След киното тя беше отмаляла, беше огладняла и с наслада си мислеше, че ето, ей сега, ей сега, след като утоли островатия вечерен глад, ще си легне да спи.

Откъм главния вход се чу развълнуван звънец. Том буйно залая. Марта вдигна учудено вежди. Драйер със загадъчна усмивка стана и както още дъвчеше, отиде да отвори.

Тя седеше, полуобърната към вратата, вдигнала чашата си в ръка. Когато, подтикван шеговито от Драйер, Франц влезе странишком в трапезарията, рязко спря, тракна токове и бързо се приближи към нея, тя така прекрасно се усмихна, така горещо блеснаха устните й, че в душата на Драйер някаква огромна весела тълпа оглушително заръкопляска и той си помисли, че след такава усмивка наистина всичко ще е наред: Марта, както едно време, ще разказва задъхано за филма, за новата, невероятна рокля — и в неделя, вместо на тенис (какъв ти тенис в дъжд!) двамата ще отидат да пояздят в шумолящия, слънчев, оранжев парк.

— Преди всичко, драги ми Франц — каза той и му подаде стол, — хапни. И ето ти чашка коняк.

Франц изхвърли като автомат ръка през масата, като се целеше в протегнатата чашка, събори вазичката с тежка, кафеникава роза („която отдавна трябваше да се махне“ — помисли си Марта) и жабунясалата вода се разля на мръсна шарка по покривката.