Едва тогава Франц разбра. Със сапфирени букви и брилянтна опашка, продължаваща изкосо последната буква „игрек“ блестеше висок пет сажена надпис: „Денди“. Драйер го хвана под ръка и мълчаливо го отведе до една от петте сияещи една до друга витрини. В нея, като в оранжерия, горещо цъфтяха вратовръзки, цветовете им ту си говореха с плоските копринени мъжки чорапи, ту примираха върху сиво-синкавите и кремави правоъгълници в другите четири витрини: една след друга се мярнаха оргиите отблясъци — а в дълбочината, като бог на тази градина стоеше в цял ръст опалова пижама с восъчно лице. Но Драйер не остави Франц да се загледа; той бързо го поведе покрай останалите четири витрини: една след друга се мярна рой лъскави обувки, фата моргана от сака и палта, лек полет на шапки, ръкавици и бастунчета, слънчев рай спортни артикули — и Франц се озова в тъмен вход, където стоеше старец с черна пелерина, а до него тънконога жена, цялата в кожи. Двамата погледнаха Драйер, пазачът го позна и вдигна ръка към козирката; светлооката гримирана проститутка улови погледа на Франц и се поотдръпна — и веднага щом той изчезна след Драйер в тъмния двор, продължи тихия си, деловит разговор с пазача за това как се лекува ревматизъм.
Дворът беше тъмен, триъгълен, задънен, косо срязан вляво от глуха стена. Миришеше на влага и, кой знае защо, на вино. В единия ъгъл или беше стоварено нещо, или стоеше каруца с вдигнати аръши; сред мрака не можеше да се различи. Драйер изведнъж извади от джоба електрическо фенерче и плъзналият кръг сива светлина открои решетка, спускащи се стъпала, а после желязна врата, която той, радостен, че е избрал най-тайнствения вход, тихо и бързо отключи. Франц наведе глава и мина след него в тъмен каменен коридор, където светещият кръг отново изтръгна врата, която при всеки беззаконен опит да бъде отворена, би надала гръмогласен звън. Но и за нея у Драйер се намери беззвучен ключ и Франц пак наведе глава. В сумрачния проход, в който вървяха сега, се издигаха тук-таме някакви бали, сандъци, под краката шумолеше слама. Фенерчето обхождаше с подвижна проверяваща светлина ъглите — и пак израсна врата, а зад нея се вдигна гола, каменна, топяща се в тъмното стълба. Те се затътриха нагоре и изведнъж, неочаквано като в сън, се озоваха в огромно, замъглено помещение. Светлината се плъзна по някаква метална бесилка, по гънките на пердета, по трикрили огледала, по черни широкоплещести фигури, сякаш току-що обезглавени — сви наляво, после надясно, зад някакви гигантски шкафове, и Драйер спря, прибра фенерчето и в тъмното тихо каза: „Внимание!…“ Той прошумоли с ръка по стената и пламна крушовидна лампа, която ярко освети щанд. Цялата останала част от залата — широк, безкраен лабиринт — тънеше в мрак и имаше нещо страховито в това, че единствено този ъгъл е отделен с жълта светлина от целия огромен мрак. „Първи урок“ — добави тайнствено Драйер и мина зад щанда.
Този фантастичен нощен урок едва ли беше от полза за Франц — всичко беше прекалено странно, а Драйер твърде своенравно се правеше на продавач. И все пак в самата приказност на ъглестите отблясъци и призрачната бездна наоколо, където смътните, уморени, многократно опипвани през деня вещи си почиваха в странни положения, имаше нещо, което Франц запомни задълго и което придаде някаква тъмна, разкошна окраска на основния фон, върху който ежедневният труд на продавач полагаше своя прост, разбираем, понякога отегчителен рисунък. И Драйер, докато тази нощ показваше на Франц как се продават вратовръзките реално, следваше не минал опит, не спомена си за онези, вече далечни години, когато той наистина бе работил зад щанд — а се издигна в главозамайващата сфера на въображението и показа не как се продават вратовръзките реално, а как би трябвало да се продават, ако продавачът е и художник, и проницателен човек.
— Искам обикновена, синя — казваше със скован глас Франц.
— Заповядайте, заповядайте — отговаряше бодро Драйер и сваляше пъргаво от лавицата няколко плоски, дълги картонени кутии, и пак така пъргаво ги отваряше на щанда.
— Харесва ли ви тази? — питаше той замислено, връзвайки на ръката си петниста лилава вратовръзка и леко я отдалечаваше, сякаш й се любуваше.
Франц мълчеше.
— Много важен похват — обясни, понижил глас, Драйер. — Да видим дали си разбрал каква е работата. Сега иди ти на щанда. В ей тази кутия са едноцветните вратовръзки; те струват четири, пет марки; а тук са модерните, пъстрите, по осем, по десет, по четиринайсет, да ме прости Господ. И тъй, ти си продавач, а аз съм младеж, неопитен, нестабилен, когото е лесно да подмамиш.
Читать дальше