Франц застана притеснен зад щанда. Драйер, леко прегърбен и, кой знае защо, присвил очи, с тънък, неуверен глас каза:
— Искам обикновена, синя… и по-евтина. Усмихни се… — прошепна той като суфльор.
Франц се ухили, наведе се ниско над една от кутиите, бръкна неумело и извади обикновена синя вратовръзка.
— Ето че се хвана! — весело избоботи Драйер. — Значи не разбра. Даваш ми най-евтината. А трябваше да направиш като мен — да покажеш първо някоя по-скъпа — все едно какъв цвят, — но по-скъпа, по-изящна, дано го изкушиш. Ето, вземи тази. Сега я завържи на ръката си. Ама стой, не я мачкай така. Съвсем леко и най-важното — за миг. Тя трябва в ръцете ти веднага да разцъфти. Не, това не е възел, а някакъв израстък. Гледай. Дръж си ръката изправена. Ето така. Сега аз гледам, значи, тази копринена дъга, и все пак не се поддавам на съблазънта:
— Помолих за синя, едноцветна — каза с тънък глас Драйер и пак зашепна: — Ама не, не, — продължавай да му я пробутваш, драги, може пък да го придумаш; и го наблюдавай, очите му — ако я гледа, това вече е добре. Само ако изобщо не поглежда и почва да се мръщи — чак тогава, — разбираш ли: чак тогава — му дай каквото е поискал. Но направи така — гледай, — присвий леко рамо и с лека погнуса се усмихни: това, един вид, изобщо не е модерно, това е всъщност боклук — но щом настоявате…
— Ще взема тази, синята — изрече с тънък глас Драйер.
Франц мрачно му подаде вратовръзката през щанда. Драйер се разсмя, събуждайки странно ехо.
— Не — каза той, — не, приятелю мой. Първо я сложи настрана, после попитай не желае ли още нещо — и чак тогава — запиши, дай бележка за касата и тъй нататък. Това ще ти го покаже утре господин Пифке — голям педант. Сега слушай нататък…
Драйер седна малко тромаво на щанда и хвърли рязка черна сянка, която се гмурна с главата напред в тъмнината, пристъпила наблизо, за да чува по-добре, и запрехвърля лъщящата коприна, потапяйки с наслада ръце в кутиите — и заразказва как да запомняш вратовръзките по цветове, как да възпиташ в себе си цветова памет, как да изтриваш от съзнанието си вече продадените разцветки, разчиствайки място за новите и как на око, а не само на пипане, веднага да определяш стойността. Няколко пъти скочи, за да представи купувач, на който светът му е крив, купувач, който не жали парите си, бабичка, която купува вратовръзка за внука, чужденец, който не може ясно да обясни — и веднага сам си отговаряше, като опираше леко пръсти о щанда, и измисляше за всеки отделен случай особен вид усмивка, особена нотка в гласа. После седна пак и, разклатил леко крак в лъскава жълта обувка (и сянката му размахваше на пода черно крило), заговори за това с каква нежност и колко весело трябва да се отнася човек към вещите и че ти дожалява до смях за остарелите вратовръзки и мъжки чорапи, които вече никой не купува, и странна, мечтателна усмивка гъделичкаше мустаците му, набръчкваше и отново изглаждаше гънките край устните му — облегнат на шкафа, Франц слушаше смътно вцепенен и хвърляше от време на време кос жаден поглед към пръснатите по щанда копринени чудеса.
Драйер млъкна, после тихичко се засмя. Пак извади фенерчето и поведе Франц по тъмния коридор сред мъгливите дебри на злото; както вървяха, отметна платното от някаква масичка и освети проблясващите като очи несметни копчета за ръкавели на небесносиня кадифена възглавница — а малко по-нататък събори на пода огромна кожена топка, която се отърколи беззвучно в сумрака. Отново закрачиха по каменни коридори и докато заключваше последната врата, Драйер се усмихваше, като си спомняше леката, тайнствена безредица, която остави след себе си, без изобщо да мисли, че може би някой друг ще трябва да отговаря за нея.
Когато излязоха от тъмния двор на мократа огнена улица, той извика такси и предложи на Франц да го откара. Но Франц, задавен от прекрасното вълнение, което изведнъж го изпълваше, щом видя нощната улица, заяви глухо, че ще върви пеша.
— Както искаш — разсмя се Драйер и, като се подаде от таксито, извика за последно: — Утре, точно в девет, в кантората!
По лъскавия, гладък асфалт имаше смътни, сливащи се отражения — червеникави, лилави, — сякаш покрити с ципа, в която дъждовните локви бяха разкъсали тук-таме големи дупки и тъкмо в тях бяха пробили живи, истински цветове — малиновочервен диагонал, син сегмент, — отделни светли отвори в преобърнатия влажен свят, в главозамайващата, геометрична пъстрота. Перспективите бяха променливи, сякаш разтърсваха улицата, променяйки очертанията на безброй цветни късове в черните дълбини. Прекосяваха стълбове светлина, отбелязвайки пътя на всеки автомобил. Витрините се пукаха от налятото сияние, изтичаха, пръскаха, изливаха се в чернотата.
Читать дальше