Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Но в края на краищата Пифке, продавачът-плувец, лъскавите ракети с кехлибарени струни и бодрият диалог с купувача, и записването с автоматичната писалка, и тези лавици, сандъци, изложби, щандове — и останалата огромна част на магазина, боботеща зад преградката, — всичко беше повърхностно, минаваше покрай него, не го закачаше, не го занимаваше, сякаш той беше една от онези напети фигури с восъчни лица, с костюми, изгладени от ютията на идеала, които стояха на подиумите с леко протегнати, свити в лактите ръце. Младите купувачки или бързокраките, късо подстригани продавачки от другите отдели изобщо не го вълнуваха. Както пъстрите търговски реклами, които, без музика, дълго се мяркат преди началото на омаен филм, всичко това беше съвсем необходимо и съвсем незначително. В седем часа то свършваше. Тогава почваше музиката.

Почти всяка вечер — а каква чудовищна мъка се криеше в това „почти“, — той беше в дома на Драйер. Обядваше там само в неделя, и то не винаги; в делничен ден се хранеше в ресторантче близо до магазина. Но вечер, ето вече повече от месец, ето вече май двайсет, двайсет и пет пъти…

Винаги едно и също: бръмченето на вратичката, фенерът, осветяващ пътечката, влажното дихание на ливадата, пращенето на чакъла, позвъняването, отлитащо в къщата да настигне слугинята, бялата светлина, спокойното, конско лице на Фрида — и изведнъж — животът, нежният гръм на музиката от фунията на радиото…

Тя обикновено беше сама; Драйер се прибираше за вечеря — винаги много точно, и винаги предупреждаваше по телефона, ако щеше да закъснее. В негово присъствие Франц се чувстваше притеснен до припадък и затова възпита у себе си през тези дни някаква мрачна фамилиарност към Драйер. Но насаме с Марта непрекъснато усещаше някъде в тила натиск, омаломощаваща тежест, в гърдите задух, в краката — слабост, дланта му пазеше дълго сухата прохлада на силното й ръкостискане. С точност до половин дюйм отбелязваше чертата, до която тя показваше краката си — когато пристъпваше из стаята, когато седеше, преметнала крак връз крак, — и осезаваше, почти без да гледа, плътната топла лъскавина на нейния чорап, издутината на левия прасец, подпрян от дясното коляно, гънките на полата, полегати, нежни, към които ти се иска да притиснеш лице. Понякога, когато тя ставаше и минаваше край него, за да отиде до фунията на радиото, светлината падаше така, че през леката тъкан на полата прозираха сенките на краката й над коленете, а веднъж чорапът й пусна бримка, а тя облиза пръст и бързо го прокара по коприната. Нарядко, надвил омаломощаващата тежест, той вдигаше очи, използваше мига, в който тя гледаше надолу или встрани, за да потърси поне някакъв недостатък, на който да опре мисълта си и да се освободи от безнадеждното вълнение. Понякога за кратко му се струваше, че е намерил нещо — грозна гънчица край устата, белегче над веждата, прекалено навъсена изпъкналост на устните в профил и сянка на пух над тях, особено забележим, когато лицето й оставаше без пудра; но и най-лекото обръщане на главата, най-малката промяна на израза отново придаваше на лицето й такава прелест, че той нямаше сили да продължи да се взира. С такива бързи, кратки погледи той я беше изучил цялата, предчувстваше движението на пъргаво вдигнатата й ръка, когато единият край на гребена се отлепяше от тежкия кок, знаеше синуса и косинуса на тъмния кичур, прикриващ дъговидно ухото; но, може би най-много го измъчваше нейната гола, бяла, сякаш нежно-зърниста шия и онези предели на голота, които поставяше една или друга рокля. Една вечер той видя кафяво петънце на ръката й. Друга вечер, при случайна извивка на тялото й, при случайно навеждане, забеляза неясна сенчеста вдлъбнатина и изпита облекчение, когато сивата коприна на корсажа отново обгърна плътно гърдите й. А един път, когато тя се приготвяше за бал, той остана поразен, че под мишниците й е бяло като на статуя.

Тя го разпитваше за детството, за майка му, за родното му градче. Веднъж Том сложи муцуна на коленете му, прозя се и го облъхна с непоносима миризма — на селда или просто на развалено. „Ето така мирише моето детство“ — каза тихо Франц; тя не го чу или не го разбра, попита, но той не повтори. Разказваше й за училището, за праха и скуката на школското ежедневие и как съседът месар, много почтен господин с бяла жилетка, им е идвал на гости и с израз на отвратителен професионализъм е ял агнешко. „Защо «отвратителен»? — учудено го прекъсваше Марта. — Нали казахте, че е много добре възпитан.“ „Господ знае какви ги дрънкам“ — упрекваше се Франц и с автоматично увлечение за стотен път описваше реката, топлите скелета над водата, веселата къпалия и въжето, което никога не го беше спирало.