Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Тя пускаше радиото, той благоговейно слушаше урок по испански, реч за ползата от спорта и сладостна гъгнива музика. Тя подробно му разказваше за последните киновести, за успеха на Драйер през дните на инфлация и как се премахват петна от плодове. И в същото време си мислеше: „Кога най-сетне ще се размърда?“ — но я забавляваше и даже някак я трогваше, че ето, той е толкова неуверен, несъобразителен и без нейна помощ може изобщо да не се реши. Ала постепенно чувството на досада почваше да надделява. Времето отиваше за глупости, както отиват за глупости пари, когато заради стачка на железничарите оставаш в някой скучен град. Смътна обида й нашепваше, че ето на, сестра й е имала вече трима любовници, един след друг, а младата съпруга на Вили Грюн — двама, и то едновременно. А тя караше вече трийсет и петата. Време е, време е. Едно след друго беше получила съпруг, прекрасна вила, старинно сребро, кола — сега поредният подарък е Франц. Но всичко това беше далеч не толкова просто — имаше някакъв незаконен дъх, някаква подозрителна нежност…

Полудял от безсъница, Франц отвори широко прозореца. В късна есен има такива нощи, когато изведнъж, кой знае откъде, долита топъл влажен полъх, случайно задържала се въздишка на лятото. Той се беше хванал за рамката, после се подаде навън, изплю унило дълга слюнка и се вслуша, очаквайки плюнката да плесне в тротоара. Но той живееше на петия етаж и нищо не чу. Тогава затвори прозореца, пи жадно — въпреки че не му се пиеше, — вода с дъх на ментов прах и пак легна. Тази нощ се усети, че познава Марта вече повече от месец и се измъчва нетърпимо. И на онзи полуциничен, полутържествен език, на който говореше със себе си, Франц зашепна във възглавницата: „Да става каквото ще… По-добре да изменя на кариерата си, отколкото да оставя черепа си да се пукне по шевовете. Утре, утре ще я награбя и ще я съборя — на дивана, на пода, върху строшените съдини — все едно…“.

Това утре дойде. Разтреперан от лека трескавост, той, кой знае защо, сложи чисто бельо и чорапи, преди да отиде при нея. Тръгна. По пътя се убеждаваше, че тя несъмнено го обича, но не го показва, от гордост. А жалко. Да беше се навела над него, уж случайно, да го беше докоснала с буза, докато невиждащи разглеждаха заедно албума. Тогава щеше да е по-лесно. Но той се стегна и си каза: „Това е слабост, а слабостта е излишна“… Дори да е днес по-студена от обикновено, — все едно — днес, днес, днес… Докато звънеше на вратата, проблесна остра надежда, че може би, случайно, Драйер си е вече вкъщи. Драйер не си беше вкъщи.

Преминавайки през първите две помещения, той така живо си представи как ей сега ще бутне онази врата, ще влезе в гостната, ще я види в сива рокля с дълбоко деколте, веднага ще я прегърне, силно, та тя да изпращи, да припадне — толкова живо си го представи, че за миг видя собствения си отдалечаващ се гръб, ръката си — ето там, на три сажена оттук, отваряща вратата, — и понеже това беше проникване в бъдещето, а не ни е позволено да знаем бъдещето, той бе наказан. Първо, спъна се в килима до самата врата и отвори вратата със замах. Второ — гостната беше празна. Трето — когато Марта влезе, тя се оказа с бежова рокля до шията. Четвърто, той изпита толкова позната, отмаляваща, гореща плахост, че дай Боже, да се държи както трябва, да говори членоразделно — за друго не биваше и да мисли.

Марта реши, че днес той за пръв път ще я целуне. Предвкусвайки това, тя не седна веднага до него на канапето — по традиция пусна радиото, донесе сребърно ковчеже с виенски цигари, погледна се в огледалото, при което промени — както всички жени — израза на устните и заразказва, че Драйер бил замислил вчера някаква тайнствена работа — изгодна, да се надяваме, — вдигна и сложи на креслото някакъв розов вълнен шал, и едва тогава седна меко до Франц, подви крак и оправи гънките на полата.

Той почна ни в клин ни в ръкав да хвали Драйер, да казва колко му е благодарен, колко го е обикнал… Марта замислено кимаше. Той ту гълташе дима, ту държеше цигарата до самото си коляно и прокарваше картонения й мундщук по крачола. Димът пълзеше като струйка призрачно мляко по задържащите го власинки. Марта протегна ръка и докосна с усмивка коляното му, сякаш си играеше с пълзящия дим. Той усети нежния натиск на пръстите й…

— … А майка ми във всяко писмо така го поздравява, така му благодари…

Димът се разсея. Марта стана и изключи радиото. Франц отново запали. Тя наметна розовия шал и внимателно се взря в него от далечния ъгъл. Той със скован смях разказа анекдот от вчерашния вестник. После лапа блъсна вратата и се появи много тъжен и гладък Том, а Франц — навярно за пръв път — поприказва с него. Най-сетне — за щастие — пристигна Драйер.