Владимир Набоков - Поп, дама, вале

И на всеки ъгъл, като знак на небивало щастие, стоеше светлонога жена, — но нямаше време да надникнеш в лицето й, ето, гледа те отдалеч друга, зад нея — трета — и Франц вече знаеше, вече знаеше накъде водят тези живи, тайнствени фарове. Всеки фенер, който се разливаше като звезда в мрака, всеки румен отблясък, всяко потреперване на местещите се сродни огньове и черните фигури, които си доверяваха във вдлъбнатините на входовете топли, сладки тайни и нечии плъзнали се покрай теб полуотворени устни, и черният, влажен, нежен асфалт — всичко придобиваше значение, съчетаваше се в едно, получаваше име…

Потен, отмаляващ от растяща нега, като сомнамбул, привлечен обратно от още неизстиналата възглавница, той се отпусна бавно с мляскане и въздишки на леглото, без да осъзнава как е влязъл в къщата, как се е озовал в стаята си. Прокара длани по топлите си мъхести крака, изпъна се със странно чувство за кръжене и лекота — и почти веднага сънят му предаде с поклон ключовете от града, той разбра значението на всички светлини, клаксони, женски погледи, всичко се сля бавно в един блажен образ. Франц сякаш се намираше в огледална зала, която по чудо граничеше с вода, водата сияеше на най-неочаквани места и като тръгна към вратата покрай напълно уместен мотоциклет, собственост на хазяина, Франц, в предчувствие на нечувана наслада, отвори внимателно вратата и видя Марта, седнала в края на леглото. Той бързо се приближи, но в краката му се пречкаше Том — а Марта се смееше и отпъждаше кучето. Сега той виждаше отблизо блестящите й устни, издуващата се от смеха шия — и се забърза, усещайки как нараства в него нетърпима сладост; той вече почти я докосна, но изведнъж не сдържа накипялото блаженство.

Марта въздъхна и отвори очи. Стори й се, че я е събудил близък шум. Наистина — на съседното легло особено разпуснато хъркаше мъжът й. Веднага си спомни, че си бе легнала, без да го дочака да се прибере. Надигна се и високо го извика, после се пресегна през нощната масичка и почна грубо да му роши косата. Волното хъркане спря. На масичката грейна лампа. „Пробуждането на звяра“ — каза със сънена усмивка Драйер и си разтърка като дете очите с юмруци. „Ти къде беше?“ — рязко попита Марта. Той погледна смътно оголеното й рамо, дългия тъмен кичур, паднал на бузата й — отметна се бавно пак на възглавницата и тихичко се засмя.

— Показах му магазина — уютно измърмори той. — Нощен урок… много интересно…

Марта веднага омекна. Стана й необикновено леко и радостно. Тя угаси мълчаливо лампата. Тишина.

— Да идем в неделя да пояздим, а? — каза изведнъж глас в тъмното. Но тя вече спеше. Гласът повтори въпроса си — шепнешком, в още по-въпросителна форма; почака. После — сънена въздишка, изскърцване на леглото, мълчание и отново — постепенно засилващо се хъркане.

На сутринта той чукаше припряно с лъжичката по яйцето, преди да побърза за кантората, слугинята му съобщи, че автомобилът е в ред и вече го чака. Сега Драйер си спомни, че през последните дни — особено след скорошната катастрофа, — непрекъснато му минаваше през ума смехотворна мисъл, която все не успяваше да промисли докрай. А трябваше да действа предпазливо, по заобиколни пътища, като съвършен детектив; иначе май нищо нямаше да постигне. Той си изпи наведнъж кафето — и като примигваше, взе да си налива втора чашка. „Аз може и да греша… смешно е все пак…“. Глътна захарната кашица на дъното на чашката, хвърли на масата салфетката и бързо излезе. Салфетката бавно се плъзна от края на масата и вяло падна на килима.

Да, колата беше в ред. Сияеше с черния лак, със стъклата на прозорците, метала на фаровете, в среброто над решетката на радиатора грееше и марката-герб: златно крилато човече на фона на лазурен емайл. Шофьорът се усмихваше, леко смутен, оголил неравни жълти зъби; свали синята си фуражка и отвори широко изпъстрената с отражения врата. Драйер го погледна изпод вежди.

— Здравейте, здравейте — каза. — И тъй, отново сме заедно. — Той закопча всички копчета на палтото си и продължи: — Сигурно е излязло скъпо… — още не съм прегледал сметките. Но не е там работата. Готов съм всъщност и по-скъпо да плащам за такова удоволствие. Прас, прас и още веднъж прас. Чудесно. Но нито жена ми, нито полицията разбират това удоволствие…

Замисли се какво още да каже, но не се сети, пак разкопча палтото и се качи в колата.

„Физиономията му я огледах най-подробно — мислеше си той сред нежното мъркане на мотора. И все пак още нищо не може да се реши. Очите са, разбира се, веселички, с торбички под тях — но то може да си е по природа. Бузите и носът са с червени жилчици, един зъб липсва — и това не е грях, всекиму се случва. Другия път трябва хубавичко да го помириша.“