Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Приятно е все пак да се пожалиш — до сълзи приятно. А Еми е добро момиче… Ще се омъжи за месаря с бяло сетре; сто на сто ще се омъжи за него… И добре ще направи — работата му е сигурна, той е най-добрият месар в града. Проклетият дъжд… А какво да напише — все пак не знае… Дали да не опише стаята?

Както вече ти писах, имам чудесна стая, с огледало. Леглото е меко. Хазяинът сутрин сам я мете. До прозореца, в левия ъгъл…

В този миг се чу леко почукване и вратата се открехна. Хазяинът подаде глава, усмихна се, смигна, изчезна и каза на някого зад вратата: „Да, вкъщи си е; заповядайте…“.

Тя носеше нежното си палто от къртича кожа, широко отворено над карирана вълнена рокля, по сивата, ниско нахлупена шапка бяха успели да се разпилеят тъмните звезди на дъжда, който я бе настигнал между таксито и входната врата, копринените крака бяха плътно събрани и затова изглеждаха още по-стройни. Застанала неподвижно, тя протегна назад ръка да затвори след себе си вратата — и втренчено, без усмивка, гледаше Франц, сякаш не очакваше да го види. Той покри с длан адамовата си ябълка — защото беше без яка, — изрече дълго изречение и с учудване забеляза, че думите, изглежда, не се бяха отпечатали, сякаш ги беше написал на пишеща машина, в която е забравил да сложи лента.

— Извинете, че нахълтвам така… — каза Марта. — Но нямам къде да се скрия от дъжда… — А погледът й сякаш се отвори, пусна го да влезе, плъзна се встрани. Франц изведнъж отмаля, омекна, задъхан от познатото сърцебиене и, бледен, примигващ, с отпусната долна устна, почна да й помага да си свали палтото. Хастарът беше малинов, копринен, топъл, напоен с парфюми. Палтото и шапката й той сложи на леглото и последният наблюдател в съзнанието му, упорит, дребен, още останал на пост, след като всички други мисли, като се блъскаха и препъваха, се бяха разбягали, — му подсказа, че ето така пътник във влак си набелязва мястото, което сега ще заеме.

Марта каза:

— Какво значи това? Мислех, че ще се зарадвате, а вие мълчите…

— Аз говоря — отвърна Франц, като се мъчеше да надвика нестройното бучене, — говоря… непрекъснато говоря…

— В ухото ви е останал сапун — рече Марта, — чакайте, аз ще го избърша.

Двамата стояха насред стаята. Франц опираше бедро о ръба на масата, която изведнъж взе да пращи. Оказа се, че той държи ръката й, притиска я към устните, към носа си и главата му потъва в тази гореща, послушна длан. Със свободната си ръка тя го галеше по косата, мръщеше се от наслада и навиваше на пръсти меките, изсушени с вежетал кичури. Франц присвиваше очи, дишаше. Някаква подивяла нежност измести в него всичко остро, непохватно, грубо, което доскоро толкова го бе мъчило. Тя сигурно му беше свалила очилата, защото той усещаше сега тези чудесни пръсти на слепоочията си, на веждите. Сега знаеше, че след миг ще настъпи такова щастие, в сравнение с което е нищо и най-страстният сън. Той хвана бавно китките й, отвори очи, от топлата мъгла се заприближава лицето й. Но преди да стигне до устните му, то спря.

— Моля ви — измърмори той, — моля ви… Умолявам ви…

— Глупаче! — каза тя тихо. — Нали трябва да заключа вратата… Почакай…

Райската топлина за миг се изплъзна и изчезна, два пъти предпазливо изскърца ключът; топлината се върна.

— Ами ето — каза с неясна усмивка Марта.

Той усети на тила си напрегнатата й длан, тихо долепи устни до горещото ъгълче на полуотворената й уста, плъзна се, намери, и целият свят стана изведнъж тъмнорозов. А после, когато, следвайки смътния закон за постепенността, който беше извлякъл несъзнателно от чуто и прочетено, Франц издишаше в косата й, в топлата й шия, повтарящите се думи, чийто смисъл беше само в тяхното повтаряне, — а когато, вече седнал до нея в края на леглото, без да откъсва устни от слепоочието й, сваляше обувката от крака й, дърпаше влажния ток — той усещаше вече не онова безпомощно, забързано вълнение, което бе сънувал неведнъж, а някаква благодатна сила, тържество, опияняваща увереност.

Но по пътя ги сполетяха малки приключения: кой знае как, очилата му се оказаха на коленете на Марта и той по навик ги сложи; малък сблъсък възникна между него и нейната рокля — докато не се изясни, че тя се сваля просто през главата; десният му чорап беше с дупка и се подаваше нокътят на големия пръст; и възглавницата можеше да е по-чиста…

Леглото тръгна, заплува с леко поскърцване, както е нощем във влак. „Ти“ — каза тихо Марта, легнала по гръб и загледана как тича таванът.