Владимир Набоков - Поп, дама, вале

— Гаранцията на човешкия дух — рязко отвърна изобретателят.

Драйер се заусмихва:

— Това вече е нещо. Вие се връщате към моята постановка на въпроса. Това вече е нещо.

Той помисли и добави:

— Аз мисля да се насладя на вашето предложение, дано видя насън онова, което сте изобретили, или поне въображението ми да го попие. Сега не мога да ви кажа нито да, нито не. А вие се приберете — впрочем къде сте отседнали?

— Хотел „Видео“ — каза, силно развълнуван, изобретателят.

— Познато име — но не мога да си спомня откъде… „Видео“… Не, не го знам. Та ви казвам, приберете се, проверете още веднъж мечтата си, помислете няма ли да е грехота, ако фабриката обезцвети, изтормози, убие такава прелест — а после, да речем след седмичка, след десет дни, ще ви извикам — та елате и, ще прощавате, че ви го намеквам — малко по-подробно, по-доверчиво…

Когато посетителят си тръгна, Драйер поседя няколко минути неподвижно, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталона. „Не е шарлатан — помисли си той, — или поне не знае, че е шарлатан. Мисля, че ще мога да се позабавлявам. Ако е прав, ако всичко е така, както твърди, — наистина може да се получи оригинално, много оригинално…“ Меко забръмча телефонът и Драйер забрави за известно време изобретателя.

Но вечерта той намекна на Марта, че се кани да подхване нещо съвсем ново, а когато тя попита изгодно ли е, присви очи и закима: „Много, много изгодно, душице.“ На другата сутрин, докато пръхтеше под душа, той реши, че няма да приеме повторно изобретателя; но през деня, в ресторанта, си спомни за него с удоволствие и реши, че предложението му е прекрасно. Като се прибра за вечеря, той подхвърли мимоходом на Марта, че работата се е провалила. Тя беше с нова бежова рокля и, кой знае защо, се загръщаше в розов шал, въпреки че в къщата беше съвсем топло. Франц беше, както винаги, забавно навъсен и много скоро си тръгна — каза, че е препушил и много го боли глава. Щом той се оттегли, и Марта отиде да спи. В гостната, на масичката до канапето остана отворено сребърното ковчеже. Драйер си взе оттам цигара — виенска, с картонен мундщук — и изведнъж се разсмя: „Свиваща предавка… одухотворена гъвкавост… Хем той не лъже… неговата идея ужасно ми допада.“

Когато той на свой ред се качи в спалнята, Марта наглед вече спеше. Най-сетне, след няколко столетия, светлината угасна. Тогава тя отвори очи и се вслуша. Хърка. Тя лежеше по гръб, загледана в тъмното и се сърдеше на хъркането, на някакъв блясък в ъгъла на спалнята, а освен това и на себе си. „Трябва съвсем иначе — каза си тя най-сетне. — Утре вечер ще постъпя иначе. Утре вечер…“

Но и следващата вечер, и в събота, Франц не се появи. В петък той отиде на кино, в събота — на кафене. Във филма волоока глупачка с черно сърчице вместо устни и мигли като спици на чадър представяше богата наследничка, която представяше на свой ред бедна чиновничка, а в кафенето се оказа адски скъпо и някаква начервосана мома с гадна златна пломба пушеше и го гледаше, и олюляваше крак, и се усмихваше леко, изтърсвайки пепелта. „Не издържам повече — стенеше провлачено, шепнешком Франц. — Тя затрива живота ми, устата ми е пресъхнала заради нея, сили нямам… А беше толкова просто — да я награбя, когато ме докосна. Мъка… Дали да не почакам — да не я виждам няколко дни?… Но тогава не си струва да живея… Следващия път, ето кълна се, кълна се… в моята майчица се кълна…“.

В неделя той стана късно, изнесе вяло кофата със сапунена вода и докато минаваше край вратата на хазяина, я погледна със страх и омраза. Реши да излезе да се поразходи, но по стъклата шибаше бурен дъжд. В стаята беше студено. От нямане какво да прави, той си изтри хубаво очилата, отвори шишенцето с мастило, напълни автоматичната писалка и седна да пише на майка си.

Мила майчице — пишеше той с небрежния си едър почерк, — как си? Как е Еми? Навярно… Той спря, зачеркна последната дума и се замисли, човъркайки с края на писалката в носа. Навярно… сега отива на черква; после ще готви неделния обед… Кокошка, бедни рицари… През деня кафе с бит каймак… Какво я интересува той? Тя винаги е обичала повече Еми. Закръгленичка, червеникавокафява — шамаросваше го по бузите, когато беше вече на седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет години. Миналата година… А когато беше съвсем малък (бледничък, кръглолик, вече с очила), веднъж, на Великден, реши да го накара да изяде шоколаден бонбон (във вид на кафяво зайче), който сестричето тайно беше облизало. Задето Еми беше облизала предназначен за него бонбон, майка му само я плесна лекичко по дупето, а него, задето отказа дори да докосне олигавения шоколад — така го халоса с все сила по лицето, че той излетя от стола, удари глава в пода и припадна. Любовта към майката беше първата му нещастна любов. По-добре беше сякаш, когато тя открито го хокаше, отколкото когато равнодушно му се усмихваше или, пред гости, мило го пощипваше. В навечерието на заминаването му тя забрави в неговата стая вълнения си шал и той, кой знае защо, го сложи за през нощта под възглавницата си, но не можа да спи, а плака като глупак. Тя може би сега тъгува все пак за него? Но това тя не го пише…