Владимир Набоков - Поп, дама, вале

— Да не закъснеете за службата. Внимавайте да не закъснеете.

След което старчето, кой знае защо, намигна.

Франц реши, че не му остава друго, освен да излезе от къщи за цял ден, сякаш наистина е до седем на работа.

Така се видя принуден по неволя да разглежда столицата — по-точно, както му се струваше, най-„столичната“ й част. Принудата на тези разходки отравяше новостта. До вечерта така капваше от умора, че тъй или иначе не можа да изпълни предишния си толкова разкошен план — да поскита из нощните огнени улици, да се повгледа във вълшебните нощни дами. Още първия ден, стигнал някъде далеч, той се озова на широка скучна улица с много параходни кантори и галерии за картини, — а като погледна стълба с надпис, видя, че е на булеварда, който навремето така пищно му се беше присънвал. Редичките липи ронеха листа. Арката в края беше цялата в скелета: а в другия край имаше странен простор — докато минаваше по протежение на канала, където на едно място маслено петно преливаше като дъга над водата и замайващо лъхаше на мед от шлеповете, от които хора с розови ризи стоварваха планини круши и ябълки, той видя от моста две жени с лъскави шапки за къпане; те съсредоточено пръхтяха, мятаха равномерно ръце и плуваха една до друга точно по средата на водната ивица. В музея за антични предмети той прекара два часа, разглеждайки с ужас пъстрите саркофази и портретите на египетски младенци с големи носове. Почиваше си дълго в шофьорските кръчми и на тъй удобните пейки в необятния парк. Слизаше в прохладните недра на подземната железница и, седнал на червената кожена седалка, загледан в блестящите щанги, по които се изкачваше, сякаш беше златен, живак, очакваше с нетърпение да прекъсне най-сетне въглената чернилка, громоляща покрай прозорците. Толкова му се искаше да намери онзи огромен магазин на Драйер, за който така почтително говореха в родното му градче. Но в дебелия телефонен указател бяха посочени само домът му и кантората. Магазинът явно се казваше някак иначе. Франц не знаеше, че столицата се е придвижила на запад, затова скиташе из централните и северните улици, където, според него, трябваше да са налице най-богатите магазини, най-оживената търговия и, замирайки пред витрините с конфекция, все гадаеше не е ли това магазинът, в който ще работи.

Измъчваше го, че не смее нищо да купи. За това късо време беше успял да похарчи куп пари — а Драйер беше изчезнал и някак нищо не се знаеше, та му бе тежко на душата. Опита се да се сприятели със старчето-хазяин, който така настойчиво го изпъждаше за цял ден от къщи, но то се оказа неразговорчиво — все се криеше в тайнствените глъбини на малкото жилище. Впрочем първата вечер, като срещна Франц в коридора, той дълго му разяснява тайните на районното полицейско управление, даде му някакви бланки, в които Франц трябваше да впише презимето си, ерген ли е или женен, и къде е роден.

— Да, искам да ви предупредя — каза старчето. — За вашата приятелка… Тя не бива да ви посещава тук. Разбирам — млад сте, и аз съм бил млад и с удоволствие бих гледал на това през пръсти… Но съпругата ми — тя сега временно отсъства, — съпругата ми не позволява такива посещения.

Франц се изчерви, закима. Това, че хазяинът е взел Марта за негова възлюбена, и го порази, и безкрайно го поласка. При което той с леко вълнение почувства, че сега Марта и дамата във вагона са се слели в един образ. Представи си нейния мирис, устните й, които изглеждаха топли, нежните напречни браздички на гърлото; но веднага спря в себе си обичайния прилив на въжделение. „Тя е абсолютно недостъпна — каза си той спокойно. — Недостъпна и студена. Живее в друг свят, с много богат и още жизнен съпруг. Представям си как би ме изритала, ако станех предприемчив. И веднага — разбитата кариера…“. Но от друга страна, си помисли, че някаква приятелка той все пак непременно ще си намери — и тя едра и тъмнокоса, — а предвиждайки това, реши да вземе някои мерки. Сутринта, когато старчето му донесе кафето, Франц се изкашля и каза:

— Чуйте, — ами ако ви доплащам малко, вие бихте ли… аз бих ли… с една дума — ще мога ли да приемам когото си искам?

— Това е още въпрос — заяви старчето.

— Няколко марки отгоре — добави Франц.

— Разбирам — каза старчето.

— По още пет марки на месец — рече Франц.

— Добре — кимна старчето и веднага добави наставнически и лукаво: — Гледайте да не закъснеете за работа.

Така изведнъж отидоха на вятъра всички усилия на Марта; не си струваше толкова да се пазари. Но Франц, след като реши тайно да доплаща от собствените си пари, отлично почувства, че е постъпил необмислено. Парите се топяха, а Драйер все не се обаждаше. Четири дни Франц с отвращение излизаше точно в осем от къщи и замаян от умора, се прибираше след седем. Прословутият булевард и пресичащите го улици безкрайно му опротивяха. На майка си прати пощенска картичка с изглед на този булевард, писа, че е здрав, че Драйер е много добър човек: нямаше смисъл да плаши старицата. И едва в петък вечерта, към единайсет, когато Франц вече си беше легнал и си казваше, панически разтреперан, че всички са го забравили, че е съвсем сам в чужд град — и с някакво злорадство си мислеше: „А не, ще имате да взимате! Утре ще се направя на болен, ще се търкалям целия ден в леглото, а привечер ще отпраша към някое весело заведенийце“ — в този миг старчето почука и го извика със сънен глас на телефона.