Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Франц вървеше бавно, размахал ръце, и непрекъснато се озърташе: „Ах, какви дамички — мислеше си почти на глас и леко стискаше зъби… — Какви прасци, ум да ти зайде!…“

В родното градче, докато се разхождаше по познатите до втръсване улици, той изпитваше, разбира се, същото по сто пъти на ден — но тогава не смееше твърде да се заглежда, — тук обаче е друго: тези дамички са достъпни, свикнали са на лакоми погледи, радват им се, сигурно можеш да спреш всяка, да се разприказваш с нея… Той така й ще направи, но трябва първо да си намери стая. За четирийсет-петдесет марки, беше казал Драйер. Значи за петдесет…

И Франц реши да действа систематично. На вратата на всяка трета, четвърта къща беше окачена дъсчица: дава се, значи, стая под наем. Той извади от джоба току-що купената карта, провери още веднъж далече ли е от къщата на Драйер и видя, че е близо. После избра отдалеч такава дъсчица и позвъни. След като звънна, забеляза, че на дъсчицата пише: Внимание, вратата е прясно боядисана . Но вече беше късно. Вдясно се отвори прозорец. Като се държеше с гола до рамото ръка за рамката, а с другата притискаше към гърдите си черно котенце, късо подстригана девойка погледна внимателно Франц. Устата му изведнъж пресъхна: девойката беше очарователна; съвсем обикновеничка, но очарователна. А тези обикновени девойки в столицата, ако им платиш добре… „Кого търсите?“ — попита девойката. Франц преглътна, глупаво се усмихна и със съвсем неочаквана наглост, от която сам тутакси се смути, каза: „Може би вас, а?“

Тя го изгледа с любопитство.

— Е, хайде — изрече притеснено Франц, — пуснете ме да вляза.

Девойката се обърна и каза на някого в стаята: „Не знам какво иска. По-добре ти го попитай.“ Над рамото й надникна главата на възрастен мъж с лула между зъбите. Франц повдигна шапка, рязко се обърна и си тръгна. Забеляза, че продължава да се усмихва напрегнато, а освен това тихо мучи. „Глупости — помисли си той злобно. — Нищо не е станало. Забравено е. И тъй, трябва да си намеря стая.“

Той огледа за два часа единайсет стаи на три улици. Обективно погледнато, всяка беше прекрасна, но и всяка имаше мъничък минус. В една например още не беше ошетано и, като погледна разплаканите очи на жена в траур, която отговаряше с някакво вяло отчаяние на въпросите му, той реши, кой знае защо, че тук, в тази стая, е умрял току-що нейният съпруг — а след като реши така, вече не можа да отхвърли картината, която фантазията му побърза отвратително да развие. В друга стая недостатъкът беше по-прост: тя струваше с пет марки по-скъпо от цената, определена от Драйер; но пък беше очарователна. В трета до леглото имаше масичка, която изведнъж му напомни абсолютно същата масичка — главно действащо лице в ужасно неприятен спиритически сеанс. В четвърта миришеше на тоалетна. В пета… Но Франц скоро сам взе да обърква в паметта си тези стаи и техните недостатъци — и само една остана някак недокосната и ясна — онази за петдесет и пет марки, на тиха задънена улица.

Той изведнъж почувства, че няма смисъл да продължава да търси, защото все едно сам няма да се реши, от страх да не направи лош избор и да се лиши от милион други стаи; а освен това трудно беше да си представи човек нещо по-добро от онази, по-скъпичката, с портрет на гола жена на стената.

„И тъй — каза си той, — сега е един без четвърт. Ще ида да обядвам. Блестяща мисъл: ще ида да обядвам у Драйер. Ще го попитам на какво всъщност да обръщам най-голямо внимание при избора и не мисли ли той, че пет марки отгоре…“

Като използваше остроумно картата (и като си обеща, че щом се поосвободи, ще прескочи до ей там, ето така, после ето така и ето така — с подземната железница — там, където улиците сигурно са по-шумни и по-елегантни), Франц лесно стигна до къщата. Зърнистосивата къща изглеждаше някак невероятно плътна, хармонична и дори, да се изразим така, апетитна. В градината младите дръвчета бяха натежали от ябълки. Докато минаваше по хрущящата пътечка, Франц видя Марта, застанала на стъпалата на терасата. Тя беше с шапка, с палто от къртича кожа, в ръката си държеше чадър и, проверявайки съмнителната белота на небето, съобразяваше дали да отвори чадъра или не. Като забеляза Франц, тя не се усмихна и той, докато я поздравяваше, усети, че е дошъл не навреме.

— Мъжът ми не си е вкъщи — каза тя, вперила в него прекрасните си студени очи. — Днес ще обядва в града.

Франц погледна чантата й, щръкнала с единия край изпод мишницата, лилавото цвете, забодено на огромната яка на палтото, късия тъп чадър с червена дръжка — и разбра, че и тя излиза. „Извинете за безпокойството“ — каза той, сдържайки досадата си. „О, моля ви…“ — отвърна Марта. Двамата тръгнаха към вратичката. Франц не знаеше какво да прави: да се сбогува веднага, или да продължи да върви до нея. С недоволен израз в очите Марта гледаше право пред себе си, полуотворила топли, плътни устни. После тя бързо се облиза и каза: „Толкова е неприятно, че трябва да вървя пеш. Защото ние вчера катастрофирахме.“