Владимир Набоков - Поп, дама, вале

— Очарователно — каза Драйер и си избърса очите с голяма копринена кърпа. — Вие, значи, сте Франц, синът на Лина?… След такъв невероятен случай трябва да минем на „ти“ — и ти ме наричай, моля те, не „господин директоре“, а чичо, чичо, чичо…

„… да се избягват местоимения и обръщения“ — помисли си бързо Франц. Но му стана топло и спокойно. Драйер, който е смееше в мъглата, беше смътен, нелеп и безопасен, като онези съвсем чужди хора, които ни се явяват насън и говорят с нас като с близки.

— Днес ми спореше — обърна се Драйер към жена си — и, да ти кажа ли, гладен съм. Мисля, че и Франц е гладен…

— Ей сега ще сервират — отговори Марта и стана, излезе; слънцето бавно я закри.

Франц се усети още по-свободен и каза:

— Трябва да помоля да ме извините. Счупих си очилата и нищо не виждам, та съм малко объркан…

— Ти къде се настани? — попита Драйер.

— В хотел „Видео“ — каза Франц. — До гарата. Така ме посъветваха.

— Та-ака. Преди всичко трябва да ти намерим хубава стая. Близо до нас, за четирийсет-петдесет марки. Играеш ли тенис?

— Да, разбира се — отговори Франц и си спомни някакъв заден двор, похабена ракета, купена на старо за една марка, и черна гумена топка.

— Ами добре — в неделен ден ще пердашим. Освен това ти трябват приличен костюм, ризи, вратовръзки и разни работи. Ти сприятели ли се с Марта?

Франц се ухили.

— Хубаво — каза Драйер. — Мисля, че обедът е готов. За работата после. Работите се обсъждат на кафе.

Той видя, че жена му е излязла на стълбището. Тя го погледна хладно, кимна му хладно и се върна в къщата. „Какво фамилиарничене“ — рече си тя сърдито, минавайки през бялото антре, където на поличката пред огледалото лежаха официално чистички гребен и четка; цялата къща, неголяма, двуетажна, с тераса, с антена на покрива, беше и тя чиста, изящна и, общо взето, никому ненужна. Стопанина си тя разсмиваше. На стопанката й допадаше — или по-точно, тя просто смяташе, че домът на богат търговец трябва да е точно като този. В него имаше всички удобства и повечето от тези удобства не използваше никой. На масичката в банята имаше например кръгло, голямо колкото човешко лице увеличително огледало на шарнири със свързана с него лампичка. Марта го беше подарила навремето на съпруга си, за да се бръсне, но той много скоро го намрази: беше непоносимо да вижда всяка сутрин, яркоосветена, своята почти тройно подпухнала, обрасла през нощта със свинска четина муцуна. В гостната стил Бидермайер мебелите приличаха на изложба в добър магазин. На бюрото, пред което Драйер предпочиташе масата в кантората си, стоеше вместо лампа бронзов рицар (впрочем прекрасна изработка) с фенер в ръката. Навсякъде беше пълно с порцеланови животни, които никой не обичаше, с разноцветни възглавници, до които никога не се беше докосвала човешка буза, с албуми — огромни скъпи художествени книги, които разтваряше може би само най-скучният, най-срамежливият гост. Всичко в къщата, включително и синият цвят на стените, и бурканчетата с надписи: захар , карамфил , цикория на полиците на идиличната кухня — беше дело на Марта, на която преди седем години съпругът беше подарил още празната и податлива на всичко току-що построена малка луксозна къща. Тя беше купила и разположила картините по стените, като следваше указанията на много модерен онзи сезон художник, който смяташе, че всяка картина е добра, стига да е нарисувана с широки мазки на четката и колкото по-ярки и неясни са те, толкова по-добре. Затова повечето картини в къщата напомняха тлъста дъга, решила в последния миг да стане пържени яйца или броненосец. Впрочем Марта беше накупила от разпродажба и няколко стари платна: сред тях и превъзходен портрет на старец с маслени бои. Благородният старец с бакенбарди, със сюртук от шейсетте години, на кафяв фон, беше сякаш осветен от далечна светкавица и стоеше, леко опрян на тънък бастун. Марта не се бе спряла на него случайно. До него на стената в трапезарията тя окачи дагеротип на дядо си, отдавна починал търговец; на дагеротипа и дядото беше с бакенбарди, със сюртук, и също се опираше на бастун. Благодарение на това съседство картината неочаквано се превърна в семеен портрет. — „Това е дядо ми“ — казваше Марта, сочейки на госта истинската снимка, а гостът, местейки поглед към картината до него, сам си правеше неизбежния извод.

Но Франц, за съжаление, не можеше да разгледа нито картините, нито златотканите кадифени възглавници, нито порцелана, въпреки че Марта умело и настойчиво заостряше късогледото му внимание върху стайните красоти. Той виждаше нежна красива мътилка, усещаше прохладата, аромата на цветята, чувстваше под стъпалата си топящата се мекота на килима, — и така възприемаше тъкмо онова, което липсваше в обстановката на дома, което, според Марта, трябваше да има в него, за което беше платила скъпо — някакъв въздушен разкош, сред който, след първата чаша червено вино, той почна бавно да се разтваря. Драйер му наля още — и Франц, несвикнал с вино, почувства, че долните му крайници вече напълно са се размили. Марта седеше някъде далеч, като светъл призрак; Драйер, призрачен и той, но топъл, златист, разказваше как веднъж летял от Мюнхен за Виена, как мъгла обвила земята, как самолетът се мятал и се тресял и как му се искало да каже на пилота: „моля ви, спрете за миг“. В това време Франц изпитваше неописуеми затруднения с ножовете и вилиците, бореше се ту с пирога с месо, ту с неотстъпчивата мелба, и чувстваше, че ей сега, още малко, и тялото му ще се стопи и ще остане вече само главата, а тя, с пълна уста, ще заплува като балон из стаята. Кафето и кюрасото, което се увиваше сладко около езика, го довършиха. Марта изчезна в мъглата, а Драйер, който се въртеше пред него като бавно златно колело с човешки ръце вместо спици, заговори за магазина, за работата. Той отлично виждаше, че Франц съвсем е отмалял от виното, та не навлизаше в подробности; каза все пак, че Франц много скоро ще стане прекрасен продавач, че най-големият враг на въздухоплавателя е мъглата, и че понеже заплатата ще е отначало никаква, той поема наема за стаята и много ще се радва Франц да наминава, ако иска всеки ден, дори няма да се учуди, ако още догодина открият въздушна линия между Европа и Америка. Всичко това се смесваше в главата на Франц; креслото, на което седеше, пътешестваше на плавни кръгове из стаята, Драйер го гледаше изпод вежди и се подсмихваше, предчувстваше как ще го нахока Марта и мислено изсипваше над главата на Франц огромен рог на изобилието; защото трябваше да възнагради някак Франц за чудесния, толкова приятен, още неизстинал смях, който съдбата — чрез Франц — му беше подарила. И не само него, и Лина трябваше да възнагради — за нейната брадавица, кученцето, стола-люлка с възглавница за тила във вид на зелен салам, на който беше избродирано: Само петнайсет минутки. И после, когато Франц, лъхащ на вино и благодарност, се сбогува с него, слезе внимателно по стълбата в градината, мина предпазливо през вратичката и все още с шапката в ръка изчезна зад ъгъла, Драйер си помисли как ли чудесно ще се наспи горкият там, в стаята си и също го налегна замайваща дрямка — след тениса, след обеда — и се качи по вътрешната дървена стълба горе, в спалнята.