Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Сега му се струваше, че в стаята е задушно и шумно: раздразнено бучене на човешки мисли, громолене на отместван стол, под който отдавна се крие от късогледите очи необходимата обувка, плисък на вода, звън на дребни монети, глупаво изпаднали от джоба на гъвкавата жилетка; тежкото, неохотно шумолене на куфара, който се плъзва по пода до далечния ъгъл, където вече няма да има опасност пак да се спъне в него — и му се струваше, че в стаята е толкова шумно тъкмо в сравнение с онази слънчева, поразителна тишина, пазена като скъпо вино, в студената дълбочина на двора.

Най-сетне Франц преодоля всички мъгли, откри си шапката, дръпна се от огледалото, в което за малко да влезе, и тръгна към вратата. Само лицето му тъй си и остана необлечено. Слезе внимателно долу, показа на портиера адреса на безценната визитна картичка и човекът му обясни кой автобус да вземе и къде да го чака.

Той излезе на улицата и веднага се гмурна в струящото сияние. Очертания нямаше; като свалена от закачалка лека женска рокля градът сияеше, преливаше, падаше на изящни гънки, но не се крепеше на нищо, а увисваше, отслабнал, сякаш безплътен в синия септемврийски въздух. Зад ослепителната пустиня на площада, по който нарядко с нов, столичен вик, профучаваше автомобил, замираха розовеникави грамади и изведнъж слънчево зайче, проблясък от стъкло, мъчително се врязваше в зеницата.

Франц стигна до ъгъла, намери, присвил очи, червения знак на спирката, неясен и колеблив като стълб на къпалия, когато се гмуркаш под пилоните, и веднага като тежък жълт мираж се приближи автобусът. Франц настъпи нечий мигновено разтопил се крак, хвана се за дръжката и глас — очевидно на кондуктора — му изрева в ухото: „горе!“ За пръв път му се налагаше да се катери по такава извита стълбичка — в родното му градче имаше само трамвай, — а когато автобусът рязко потегли, той за малко не загуби равновесие, видя за миг асфалта, надигнал се като сребриста стена, задържа се за нечие рамо и следвайки силата на някакъв неумолим завой — при който му се стори, че автобусът целият се наведе, — излетя през последните стъпала и се намери горе. Седна, както се беше залетял, на пейката и с безпомощно негодувание се заозърта. Плуваше високо-високо над града. Долу, по улицата, като медузи се плъзгаха хора, сред внезапно замрялата автомобилна пача — после всичко това отново се задвижваше и смътносините къщи от едната страна, слънчево-неясните — откъм другата се носеха покрай тях като облаци и преминаваха незабелязано в нежното небе. Такава се представи на Франц столицата — призрачно обагрена, размита, сякаш без кости, тя не приличаше ни най-малко на грубата му провинциална мечта.

Чистият въздух свиреше в ушите, с райски гласове разговаряха клаксони, внезапно лъхна на гнили листа… един смътен клон за малко да закачи Франц. След малко той попита кондуктора къде да слезе; оказа се, че има още време. Той взе да брои спирките, за да не пита пак — и мъчително се стараеше да различи улиците, по които минаваше. Бързината, лекотата, миризмата на есен, главозамайващата огледалност на плуващото покрай него — всичко се сливаше в чувство за безплътност, толкова необичайно, че Франц нарочно изпъваше шия, за да усеща коравата главичка на копчето, което му се струваше единствено доказателство за неговото съществуване.

Най-сетне пристигна; изпълзя, замрял, по стълбичката надолу и стъпи на тротоара. В отплуващите небеса някой — може би незабелязан съсед — му извика: „Надясно! Първата пряка вдясно…“ Франц трепна и като стигна до ъгъла, зави. Тишина и безлюдие, и слънчева колебливост… Той се губеше, разтапяше се в тази смътност и най-важното, все не можеше да намери номерата на къщите. Изпоти се и отмаля. Най-сетне, като зърна мъгляв минувач, отиде при него и попита къде е номер пет. Минувачът стоеше съвсем наблизо и сянката от листата падаше толкова странно върху лицето му и всичко беше толкова смътно, та на Франц изведнъж му се стори, че човекът е същият, от когото беше бягал вчера. Почти със сигурност можеше да се каже, че беше само петниста светлина, прищявка на сенките — но на Франц му стана толкова зле, че предпочете да извърне очи. „Право срещу вас — където е оградата“ — каза бодро човекът и си продължи по пътя.

Франц мина на отсрещната страна на улицата, намери вратичката, напипа копчето на звънеца и го натисна. Вратичката издаде странен бръмчащ звук. Франц почака малко и пак позвъни. Вратичката отново забръмча. Никой не дойде да отвори. Зад вратичката се простираше зеленикавата мъгла на градината и в нея плуваше къщата, като неясно отражение във вода. Франц се опита да отвори сам вратичката, но тя се заинати. Хапейки устни, той позвъни отново и дълго държа пръст на копчето. Еднообразно бръмчене. Съобразил изведнъж каква е работата, той опря, докато звънеше, хълбок във вратичката и тя толкова сърдито зейна, че той едва не падна. Някой му извика: „Кого търсите?“ Той се обърна към гласа и видя жена със светла рокля, застанала пред него на чакълестата пътечка, водеща към къщата.