Владимир Набоков - Поп, дама, вале

— Още не е се прибрал — изрече бавно гласът, след като Франц отговори.

Той присви очи, видя бяло лице, тъмна гладка коса.

— За мен е много важно — каза Франц. — Аз току-що пристигнах… Негов роднина съм… — Той, кой знае защо, измъкна портфейла и взе да се рови в него, да търси прословутата визитка. Дамата го гледаше внимателно, мъчеше се да разбере къде вече го е виждала. Той имаше прозрачни от слънцето уши и невинно чело със ситни капчици пот до самите корени на косите. Внезапен спомен сложи като фокусник на това наведено чело очила и веднага пак ги свали. Дамата се усмихна. В същото време и Франц намери визитката и вдигна глава.

— Ето — каза той, — беше ми заръчано да дойда тук. Мислех, че понеже днес е неделя… — Тя погледна визитката и пак се усмихна:

— Мъжът ми отиде на тенис. Ще си дойде за обед, но нали вече сме се срещали…

— Прощавайте? — Франц напрегна зрение. По-късно, когато си спомняше тази среща, маранята в градината, пращящия чакъл, слънчевопъстрата рокля, често недоумяваше — как можа да не я познае веднага? Вярно, беше отчайващо късоглед, вярно, не беше я виждал без шапка и навярно не беше очаквал да има такава глава — с път в средата и кок отзад (впрочем единственото, в което Марта не следваше модата), — и все пак не беше толкова просто да се обясни как е могъл дълго-дълго да стои като глупак пред нея и да не разбира какво иска да му каже. По-късно му се струваше, че онази сутрин се е озовал в смътен и неповторим свят, съществувал само за един кратък неделен ден, свят, в който всичко беше нежно и безтегловно, лъчисто и неустойчиво. В този сън можеше да се случи всичко: та се оказваше, че онази сутрин, в хотелското легло, Франц не се беше събудил истински, а само беше преминал в нов пласт сън. В безплътното сияние на неговото късогледство Марта изобщо не приличаше на вчерашната дама, която се прозяваше като тигрица. Но приликата с мадона в лицето й, която вчера бе доловил в полудрямка и пак беше загубил — сега се прояви напълно, сякаш беше нейна същност, нейна душа, която сега разцъфтя пред него без примес, без обвивка. Не би могъл със сигурност да каже харесва ли му тази мъглява дама: късогледството е целомъдрено. Но освен всичко друго тя се оказа съпруга на човека, от когото зависеше цялата му по-нататъшна съдба; съпруга на човека, от когото му беше казано да изстиска всичко възможно — и затова тя се оказваше някъде по-високо, по-отдалечена, по-недостъпна, въпреки че се познаваше с нея. Следвайки Марта по пътечката към къщата, той размахваше леко ръце и измъчван от желание час по-скоро да я предразположи към себе си, говореше припряно за това колко неочаквано, забележително, небивало и много, много приятно е възникналото съвпадение.

Встрани от стълбището на моравата имаше огромен платнен чадър, а под него — масичка и няколко плетени кресла. Марта седна. Усмихнат и присвил очи, Франц седна до нея. Тя реши, че напълно го е смаяла с малката, но много скъпа градина, в която имаше и праскова, и плачеща върба, и сребристи елхички и някаква ябълка, и магнолия, и вече увит в рогозка банан… Че за Франц градината е само зеленикава мараня, просто не й мина през ума, макар да забеляза, че е безпомощно късоглед. Приятно й беше да го приема толкова изтънчено в градината, приятно бе да го поразява с невиждано богатство, но особено приятно ще е да му показва стаите в къщата и да изслушва боботенето на почтителното му възхищение. И понеже й гостуваха обикновено хора от нейния кръг, пред които отдавна й беше омръзнало да се перчи, тя беше почти нежно благодарна на този провинциалист с тесен панталон, задето й дава възможност да освежи, да поднови усещането за гордост, което изпитваше през първите месеци след сватбата.

— У вас е тъй тихо… — каза Франц. — Мислех, че градът е твърде шумен…

— Та ние живеем почти извън града — отговори тя и като се усещаше със седем години по-млада, добави: — съседната вила ей там е на граф Брамсдорф… Много мил старец, често ни гостува.

— Толкова приятна тишина — каза Франц, развивайки темата и вече предчувствайки задънена улица.

Тя погледна бялата му ръка, легнала с длан върху масата. Слабите пръсти леко трепереха.

— Та значи какъв се падате на мъжа ми? Син на негова трета братовчедка, нали? И ще работите при него — това е добре. Той има огромно предприятие. Но вие, разбира се, вече сте чували за магазина — там всичко е само за мъже, но наистина всичко, всичко — вратовръзки, шапки, спортни принадлежности. Освен това той има и кантора, занимаваща се с разни банкови операции…