Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Там, в оранжев пеньоар, навела гола, кадифенобяла шия, която особено подчертаваше тъмната й коса, събрана отзад на нисък, дебел кок, до огледалото седеше Марта и си лъскаше ноктите с розова чортова кожа. В огледалото Драйер видя гладките й слепоочия, белия равнобедрен триъгълник на челото, напрегнатите вежди — и понеже Марта не вдигна глава, не се озърна, разбра, че тя се сърди.

С желание да влоши положението, той каза меко:

— Ти защо изчезна? Можеше да го почакаш да си тръгне… наистина…

Без да вдига очи, Марта отговори:

— Много добре знаеш, че днес сме канени на чай. Тъй че не пречи и ти да се пооправиш.

— Имаме още час — каза Драйер, — аз, откровено казано, бих искал да подремна.

Марта движеше бързо кожата и мълчеше. Той хвърли сакото, развърза вратовръзката, после седна на ръба на кушетката и си засваля обувките.

Марта се наведе още по-ниско и изведнъж каза:

— Да се чудиш как някои хора са абсолютно лишени от чувство за собствено достойнство.

Драйер изсумтя.

След минута Марта със звън хвърли нещо върху стъкления плот на тоалетката и рече:

— Любопитно ми е да знам какво си е помислил този младеж за теб? Говори ми на „ти“, наричай ме „чичо“… Нечувано…

Драйер се усмихна, мърдаше пръстите на краката си и гледаше как преливат отсенките на златистата коприна на чорапите.

Марта се обърна изведнъж към него, опря се на бялата облегалка на креслото и подпря брадичка с юмрук. Единият й крак беше преметнат връз другия и бавно се поклащаше. Тя се взираше втренчено в мъжа си, прехапала устна.

Съпругът я погледна изпод вежди, със святкащи, палави очи.

— Ти постигна своето — каза замислено Марта. — Уреди племенничето. Сега ще има да се занимаваш с него. Сигурно си му наобещал куп благини.

Драйер съобрази, че няма да може да подремне, седна по-удобно, опря теме в стената и се замисли какво ще стане, ако каже сега, да речем, нещо такова: и ти си имаш приумици, душице: пътуваш във втора класа, а не в първа — защото втора с нищо не е по-долу, а се прави невероятна икономия, спестява се огромната сума от двайсет и седем марки и шейсет пфенига, която иначе щяла да потъне в джобовете на онези мошеници, които са измислили първа класа. Ти биеш кучето, защото на кучето не му се полага да се смее високо. Всичко това е така и всичко е, да предположим, вярно. Но позволи и на мен да си поиграя, остави ми племенничето…

— Ти явно не желаеш да говориш с мен — продължи Марта, — ами добре… Тя се обърна и продължи да се занимава с ноктите си.

Драйер си мислеше: „Поне веднъж хубавичко да те беше разтърсило… Хайде, разсмей се, хайде, заридай. А после сигурно всичко ще е наред…“

Той се изкашля, разчиствайки път за думите, но както му се беше случвало неведнъж, в последната минута реши все пак нищо да не казва. Дали беше желание да я ядоса с немота, или просто щастлив мързел, или несъзнателен страх да не разруши окончателно нещо — един Господ знае. Той пъхна дълбоко ръце в джобовете, облегна се на синята стена, мълчеше и гледаше прелестната шия на Марта, после премести поглед към широкото легло на жена си, покрито с дантела и строго отделено от неговото — също широко, също дантелено легло до нощното шкафче, на което седеше разкрачена кукла с дълги бедра — негър с фрак. Този негър и пухкавите дантели, и белите тържествени мебели го разсмиваха и му бяха противни. Той се прозя, разтърка си носа. После стана, решил, че сега ще се преоблече и ще почете половин час на терасата. Марта хвърли оранжевия пеньоар, оправи презрамката на рамото и приближи меко голи плешки. Той погледна изпод вежди гърба й, изпрати с усмивка някаква мила мисъл, отиде тихо в коридора, а оттам в гардеробната.

Щом вратата се затвори зад него, Марта бързо и яростно изви врата на ключалката. Това беше навярно първата постъпка, която тя не би могла да си обясни. Беше дотолкова по-безсмислена, при положение, че ей сега ще й потрябва слугинята и ще се наложи да отключи. По-късно, след много месеци, като се мъчеше да възстанови този ден, тя най-ясно си спомни именно вратата и ключа, сякаш обикновеният ключ за врата беше тъкмо ключът към този ден. Но като залости вратата, тя не се отърва от гнева си. А се сърдеше смътно и бурно. Сърдеше я, че посещението на Франц й беше доставило странно удоволствие и че това удоволствие дължи на мъжа си. Излизаше значи, че тя е сбъркала, а прав е бил нейният непослушен и чудат съпруг, поканил от глупост бедния роднина. Затова се мъчеше да не признае прелестта на посещението, за да остане неправ мъжът й; но й беше приятно и това, че днешното удоволствие несъмнено ще се повтори. И странно: ако можеше да е сигурна, че думите й ще накарат мъжа й да не приема Франц, тя навярно нямаше да ги изрече. Едва ли не за пръв път изпитваше нещо, което не беше предвидила и което не влизаше като законно квадратче в паркетната шарка на обичайния живот. Така от нещо незначително, от случайната среща в преглупаво градче израстваше нещо облачно и непоправимо. Но на света няма електрическа прахосмукачка, която да изчисти в миг всички стаи на мозъка. Смътният характер на нейните усещания, невъзможността да разбере защо й бе допаднал този безпомощен, късоглед провинциалист с пъпчици между веждите — всичко това така я дразнеше, че беше готова да се сърди на всичко — на зелената рокля, метната на креслото, на дебелия задник на Фрида, която се ровеше в долното чекмедже на скрина, на собственото си отразено в огледалото зло лице. Спомни си, че тези дни бе навършила трийсет и четири, и със странно нетърпение затърси на това отразено лице леки гънки и вяли сенки. Някъде тихо се затвори врата, изскърцаха стъпалата на стълбата (те не бива да скърцат!), веселичкото фалшиво свирукане на мъжа й се отдалечи, изчезна. „Той лошо танцува — помисли си Марта. — И винаги ще танцува зле. Защото не обича да танцува. Не разбира, че сега това е толкова модерно. Модерно и необходимо.“