Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Тъкмо Марта му помогна: поглеждайки изкосо към прозореца, тя се прозя, напрегнатият й език трепна в червения полумрак на устата, зъбите блеснаха. После тя запримига, пропъждайки с удари на миглите гъделичкаща сълза. И Франц усети желание да се прозее. В мига, в който той, като не можа да се справи със силата, раздираща небцето, отвори конвулсивно уста, Марта го погледна и разбра по прозявката му, че той току-що я е гледал. И тутакси се разсея болезненото блаженство, което Франц усещаше доскоро, докато гледаше профила й на мадона. Той се нацупи под равнодушния й лъч и когато тя се извърна, мислено съобрази, сякаш изтрака с пръст по невидимо сметало, колко дни от живота си би дал, за да обладае тази жена.

Вратата изпращя рязко и развълнуваният келнер, сякаш предупреждавайки за пожар, се подаде, изрева и хукна нататък да оглася своята вест.

Тайно Марта беше против тези мошенически, летящи обеди, за които те скубят тройно, въпреки че ти дават боклук и това почти физическо усещане за излишен разход, примесено с чувството, че някой те мами, а като те мами, печели, беше в нея толкова силно, че да не й прималяваше от глад, нямаше да стъпи във вагон-ресторанта. Тя завидя сърдито и смътно на очилатия младеж, който при напомнянето за обед бръкна в джоба на окаченото до него палто и измъкна сандвич. А тя стана и хвана чантата си под мишница. Драйер намери лилавата лентичка в книгата, отбеляза страницата и след като изчака една-две секунди, сякаш не можеше да премине веднага от един свят в друг, се тупна лекичко по коленете и стана. Веднага изпълни цялото купе: беше от онези хора, които въпреки средния си ръст и умерена пълнота правят впечатление на тромави. Франц присви крака. Марта и след нея мъжът й минаха покрай него, излязоха.

Франц остана със сивия сандвич в опустялото купе. Дъвчеше и гледаше през прозореца. По диагонала на прозореца се вдигаше зелен откос, той запълни прозореца догоре, а после, с железен акорд, отгоре изкънтя мост и зеленият скат в миг изчезна, откри се просторна гледка, ливади, върби край поток, възлилави лехи зеле. Франц преглътна последното парче, поразмърда се, притвори очи.

Столицата… В самото име на тази още непозната столица — във възтежкия грохот на първата сричка и в лекия звън на втората имаше за него нещо вълнуващо. Експресът сякаш вече го носеше стремително по знаменития булевард с исполински древни липи, под които кипи пъстра тълпа. Експресът профуча покрай тези липи, пищно израснали от името на булеварда, и влетя под огромна арка със седефени пайети. Следваше увлекателната мъгла, в която се въртеше отворена картичка — прозирна кула в разлети светлини на черен фон. Тя изчезна и ето че в сияещ магазин, сред позлатени манекени, имитиращи човешки торсове, сред чисти огледала и стъклени щандове Франц се разхождаше с полуфрак, раиран панталон, бели гети и с плавно движение на ръката насочваше купувачите към необходимите им отдели. Това беше вече не съвсем съзнателна игра на мисълта, но още не сън; и в мига, в който сънят се канеше да го покоси, Франц отново се овладя, насочи мислите си по собствена воля, разголи раменете на дамата, седяла току-що до прозореца, прецени — той развълнуван ли е? — а после запази голите рамене, но смени главата, сложи лицето на онази седемнайсетгодишна прислужница, която се изпари със сребърната супена лъжица преди той да успее да й се обясни в любов; но и тази глава отхвърли и вместо нея нагласи лицето на една от онези нахакани столични красавици, които се срещат най-вече по рекламите за ликьори и цигари; и едва тогава образът оживя: гологръдата дама вдигна към алени устни чашка, олюлявайки ажурен крак, от който се изхлузваше червена обувчица без пета. Обувчицата падна, Франц се наведе да я вземе, олюля се и меко се гмурна в тъмна дрямка. Спеше с отворена уста и на бледото му лице имаше три дупки: две блестящи, — стъклата на очилата и една черна — устата. Драйер го отбеляза, когато след час се върна с жена си от вагон-ресторанта. Те пристъпиха мълчаливо през протегнатия мъртъв крак. Марта сложи чантата си на подвижната масичка под прозореца и никелираното око на чантата веднага оживя, ситно затрептя със зелен блясък. Драйер запали пура.

Обедът се оказа не лош и сега Марта не съжаляваше, че е отишла. Цветът на лицето й се беше някак стоплил, прекрасните очи бяха влажни, прясно начервените устни блестяха; тя се усмихна, леко оголвайки резци и тази доволна, скъпоценна усмивка се задържа на лицето й няколко мига. Драйер гледаше, леко присвил очи, жена си, наслаждаваше се на нейната усмивка като на неочакван подарък — но за нищо на света не би го показал. Когато усмивката изчезна, той се обърна като задоволен зяпач, след като уличният търговец е вдигнал и върнал на количката случайно разпилените портокали.