Владимир Набоков - Поп, дама, вале

Удобно облечен, съвсем здрав, с мъгла от леки мисли в главата, с ментов ветрец в устата, Драйер седеше, скръстил ръце, и гънките на мекия плат на свивките някак отговаряха на меките гънки по бузите му, на очертанието на подстриганите мустаци и на ветрилцата бръчки край очите. Той гледаше, леко издул шия, леко изпод вежди, с дяволчета в очите; гледаше зеления пейзаж, жестикулиращ отвъд прозореца, и прекрасния профил на Марта, обточен със смешна слънчева ивичка, евтиния куфар на младежа с очила, който четеше вестник в ъгъла до вратата. Този пътник той обиколи, опипа, погъделичка с дълъг, но лек, с нищо незадължаващ поглед, отбеляза зелената шарка на вратовръзчицата му, струваща, разбира се, деветдесет и пет пфенига, високата яка, а също и маншетите и жабото на ризата — риза, съществуваща впрочем само като идея, защото, ако се съди по особената предателска лъскавина, това бяха колосани доспехи с доста ниско качество, но високо ценени от пестеливия провинциалист, който ги надява връз грубата, домашно ушита риза. Костюмът на младежа накара Драйер нежно да затъгува, като си помисли, че кройката на саката е трогателна със своята недълготрайност и че този син костюм на тесни бели райета е изчезнал още преди пет сезона от столичните магазини.

В стъклата на очилата се родиха изведнъж две разтревожени очи и Драйер се извърна, преглъщайки с леко примляскване слюнка. Марта рече:

— Изобщо става някаква бъркотия.

Съпругът въздъхна и нищо не каза. Тя искаше да добави нещо, но усети, че младежът с очила се заслуша и вместо да продължи с думи, се облегна с рязко движение на масичката, опънала с юмрук бузата си. Поседя така, докато мяркането на гората през прозореца не стана тягостно, после с досада, със скука, бавно изправи тяло, отметна се, притвори очи. Слънцето проникваше през клепачите като непрекъсната, мътна аленост, по която изведнъж хукнаха една след друга светли ивици — призрачният негатив на движещата се гора — а в тази червенина, в това мяркане се намеси, кой знае как, като се обръщаше бавно и отблизо към нея, непоносимо веселото лице на мъжа й; тя трепна и отвори очи. Но мъжът й седеше сравнително далеч и четеше книга с кожена подвързия. Четеше внимателно, с удоволствие. Извън осветената от слънцето страница сега за него не съществуваше нищо. Той обърна страницата и целият свят, очаквал жадно, като игриво куче, този миг, се хвърли със светъл скок към него — но Драйер мило го отхвърли и отново потъна в книгата.

Същото весело сияние беше за Марта просто задух в купето. Във влак трябва да е задушно; така е прието и затова е добре. Животът трябва да върви по план, праволинейно и строго, без разни оригинални завойчета. Изящната книга е хубава на масата в гостната или на полицата. В купето, в отпор на скуката, може да се чете някакво глупаво списанийце. Но така да вкусваш и отпиваш… изглежда, от преводна новела в скъпа подвързия. Човек, който нарича себе си търговец, не трябва, не бива, не смее да постъпва така. Впрочем възможно е да го прави нарочно, за да я ядоса. Още една показна приумица. Е, нищо, дръж се чудато. Хубаво щеше да е да му дръпне сега тази книга и да я заключи в куфара…

В този миг слънчевата светлина сякаш откри лицето й, обми гладките бузи, придаде изкуствена топлота на неподвижните й очи с големи, сякаш гъвкави зеници в сиво сияние, с прелестните им тъмни, леко надиплени клепачи, които примигваха рядко, сякаш тя все се боеше да не изгуби от поглед важна цел. Почти не беше гримирана; само в най-тъничките бръчици на топлите, едри устни съхнеше оранжевочервен прашец.

И Франц, който дотогава се криеше зад вестника в някакво блажено и тревожно небитие и живееше сякаш извън себе си, в случайните движения и случайните думи на своите спътници почна бавно да расте, да се сгъстява, да се утвърждава, измъкна се иззад вестника и погледна дамата с широко отворени очи, почти дръзко.

А нали само преди малко мислите му, винаги склонни към съчетания, присъщи за бълнуване, се бяха събрали в един от онези мнимо стройни образи, които имат значение само в самия сън, но са безсмислени в спомена за него. Преминаването от трета класа, където тихо тържествуваше чудовището, тук, в слънчевото купе, беше за него сякаш преминаване от гаден ад, през чистилището на площадките и коридорите, в истински рай. Старчето кондуктор, което одеве му продупчи билет и веднага изчезна, му се струваше нищо и пълновластно като апостол Петър. Някаква безвкусно-благочестива картина, която го беше уплашила като дете, пак странно оживя. Той превърна кондукторското изщракване в звука на ключ за ключалката на рая. Така в мистерия, по разделената на три дълга сцена восъчният актьор преминава от ноктите на дявола в ликуващия едем. Франц отблъсна натрапчивото и донякъде ужасно бълнуване, жадно затърси човешки, ежедневни отлики, за да разруши магията.