Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

Те стояха до портата — майорът и неговата спътница. Той пъхна ръка странично и се опита слепешката да дръпне резето, а насреща им по тревясалата пътечка бързо закуцука старият доктор Андрей Инокентиевич. Вятърът вдигаше белите му коси, старецът се въсеше, усмихваше се, по-скоро се досещаше, отколкото разпознаваше…

Светлината след полумрака на стаята му изглеждаше някак прекалена, неземна, изправена като стена — както става при проливен дъжд — над майора и неговата спътница. Майорът се обърна към съседите, махна им, пристъпи към дядо си и го прегърна. Красавицата с премрежени черни очи скромно надничаше иззад гърба му.

Пристройката, която и досега бе съществувала съвсем отделно от всичко друго, с връщането на докторския внук направо заискри с различния си — красив и богат — живот. Слепоглухи като всички щастливци, младите като че ли не забелязваха сърцераздирателния контраст между съществуването на копторските преселници, лумпени, нито граждани, нито селяни — и собственото си жилище, скрито зад нов зид вместо старата ограда.

Бухарà — така нарече дворът анонимната красавица — не понасяше чужди погледи, а докато зидът не беше вдигнат, никоя съседка не пропускаше да погледне пътем към примамливите прозорци.

И все пак околните, полугладни сиромаси, въпреки законите за справедливо вселишение, за всеобща равна и задължителна бедност им прощаваха аристократичното право да живеят само трима в три стаи, да обядват не в кухнята, а в трапезария, и да работят в кабинет… Как да не прощават, като в двора нямаше старица, която да не бе навестявана от стария доктор, бебе, което да не е носено при стария доктор, и човек, който да каже, че докторът му е взел поне рубла за лечението…

Това не беше дори семейна традиция, а семейно пристрастие. Бащата на Андрей Инокентиевич бил военен фелдшер, дядо му — полкови лекар. Единственият син на Андрей Инокентиевич, млад лекар, се беше заразил от петнист тиф, умря и остави момченце на годинка, което дядото бе отгледал.

От пет поколения насам фамилията имаше една наследствена особеност: мъжете от рода, едри и силни, раждаха само по един син, сякаш имаше някакво указание свише за ограничаване естественото възпроизводство на тези здравеняци професионалисти, манипулиращи с плътни гумени ръкавици из операционното поле.

Бидейки наясно със семейното малоплодие, старият Андрей Инокентиевич наблюдаваше очаквателно крехката снахичка с розови и лилави копринени рокли, тъжно отбелязваше юношески тесния й таз, общата й субтилност и си спомняше за отдавна починалата си жена Танюша, която на осемнайсет години беше висока като мъж, едроплещеста, със здрав руменец на бузите и жилава бухнала плитка, която сряза безмилостно и весело в последния гимназиален ден…

Докато Дмитрий се колебаеше дали да оглави отделение в градската болница или да предпочете Военномедицинската академия и да се премести в Ленинград, жена му усърдно и ревностно се захвана с къщната работа, дори измести Паша, старата болнична санитарка, която, кажи-речи, двайсет години поддържаше скромното докторско домакинство.

Паша се обиди и престана да ходи у тях. Докторът за първи път през живота си отиде да я търси в Измайлово, намери я, седна на виенския стол, потегнат с връв, сложи на масата смачканата си шапка и загледан с недовиждащи очи в иконата с окачени по нея кухненски кърпи, каза:

— Не знаех, че си вярваща — поклати глава и отсече със строг лекарски глас: — Не съм те освободил, Паша. Остави им кухнята, но разтребването на моята стая, прането — това си е твое задължение. И заплащането ти ще е пак същото.

Паша заплака, свила устни като смачкана подкова.

— Защо ревеш сега? — строго попита докторът.

— Че какво има за разтребване в кабинета ви? Раз-раз, и готово… А тя какво готви — ни борш да направи, ни каша… — Извади от джоба на избелялата си черна престилка бяло парцалче и си избърса очите.

— Давай, Паша, да тръгваме, и без глупости — нареди Андрей Инокентиевич и те заедно изминаха дългия път с трамвай през цяла Москва до дома на доктора. — Няма нужда да се обиждаш, и двамата с теб сме пътници. Остави я да прави каквото иска, тя скоро ще ражда — втълпяваше й докторът през цялото това време, но тя скръбно клатеше глава, мълчеше и чак пред къщата се престраши.

— Яд ме е. Оженил се за тази главня азятска… Абе Бухара… — явно Паша не изпитваше пълна и всеотдайна преданост към интернационалната идея.